Ан Коун бе млада шивачка.

Днес тя бе много развълнувана:

– Приета съм в едно от най-известните училища за моден дизайн.

Веднага тръгна да се запише, но ….

Директорът на училището я посрещна с думите:

– Не сте добре дошла в нашето училище.

Коун се смути, не знаеше какво да каже, а директорът поясни:

– Ще бъда откровен с вас. Ние не знаехме, че сте чернокожа.

Ан не искаше да си тръгне. Тя се помоли безгласно:

– Господи, позволи ми да остана тук.

Виждайки упоритостта ѝ, директорът примирен каза:

– Добре, ще останете, но ще ви отделя в друга стая до тази на белите и вратата ще бъде леко открехната, за да чувате уроците.

Коун бе много талантлива. Тя завърши шест месеца по-рано от останалите в курса.

Имаше много клиенти и то хора с много пари.

Ана проектира световно известната сватбена рокля.

Наложи се да шие тази рокля два пъти, защото над шивашкото ѝ ателие се спука тръба, която съсипа първата рокля.

Постоянството е проява на сила.

Докато Бог ни вдъхновява, нека се стремим да се молим упорито и никога да не се отказваме. На Своето време и по съвършен начин Той ще ни отговори.

Вера я откараха с линейка в болницата. Нямаше свободни легла. Настаниха я в една инвалидна количка и я закараха в голяма стая. Така тя стоя цял ден в очакване, някой да се погрижи за нея.

В стаята пристигна един едър мъж. Той бе целия в татуировки. На врата му имаше няколко верижки. Той бе дошъл при възрастната си майка.

Вера се почуства неудобно при вида на този мъж.

Късно следобед тя се оплака:

– Аз съм диабетика и не съм яла нищо от сутринта.

Мъжът с татуировките веднага скочи:

– Как са пропуснали това? Ще се обадя на сестрата, да ви донесе нещо за ядене.

Този мъж, който бе останал до възрастната си майка по-късно през същия ден се обърна към Вера:

– Май ви е студено. Ще ви донеса одеяло.

Донесе плътна завивка и я подпъхна около Вера в инвалидния стол.

Тя си помисли:

“ Този мъж имаше състрадателно и грижовно сърце, а аз го бях преценила по външния му вид“.

Този ден Вера научи ценен урок, да не преценява хората по това как изглеждат.

Ето този грубовато мъж се оказа състрадателен човек.

Кирил често караше сина си Генчо с колата до училището, а след занятията го вземаше обратно.

Един ден всичко се обърка и Кирил закъсня да вземе сина си.

Той шофира безразсъдно бързо. Паркира колата и изтича до класната стая на сина си.

Генчо бе прегърнал раницата си и седеше заедно с учителя си.

– Много съжалявам, Гена, – смутено каза Кирил. – Ти добре ли си?

– Добре съм, – сбърчи нос синът, – но съм ти много ядосан, че закъсня.

„Как можех да го обвинявам? И мен ме беше яд“, – помисли си Кирил.

Той знаеше, че това не бе единствения път, когато щеше да разочарова сина си.

За това се стараеше, да го научи, че Бог никога няма да наруши своите обещания.

Когато плановете се провалят или хората ни обезкуражат, можем да бъдем изкушени да бъдем разочаровани от Господа.

Въпреки това можем да разчитаме на Божията надеждност, защото Неговите планове „стоят твърди завинаги“.

Можем да хвалим Бог, дори когато нещата се объркат, защото нашият любящ Създател поддържа всичко и всички.

Бог е винаги верен.

Етнограф посети отдалечено племе от индианци.

Първо пътува със самолет, след това с джип до едно пристанище и накрая плава три дни с лодка, придружен от преводач.

В селото гостите бяха посрещнати, нахранени и сложени да спят в колиба, направена от палмови листа.

На сутринта етнографът излезе от колибата.

Преводачът не се виждаше никъде.

Голям огън димеше на централния площад.

Няколко силни мъже, с вдигнати към небето ръце, опъваха и движеха голямо парче плат, затваряйки и отваряйки пътя за дима.

Някой им крещеше ритмични команди от върха на голямо дърво. Димът от огъня се издигаше на периодични облаци с различни форми и размери.

Оцветени индианци тропаха около огъня и мълвяха нещо тихо.

Етнографа попита:

– Какво правите? Това някакъв ваш ритуал ли е?

Никой не му отговори, тъй като никой не знаеше езика му.

Чу се продължителен победоносен вик.

Мъжете навиха плата и хората се разотидоха.

От едно дърво слезе гол изрисуван индианец. Това бе изгубилият се преводач.

– Какво беше това? – попита етнографът.

– Дивотия, – махна с ръка, преводачът. – В съседното село изчезна сателитният интернет. Дадохме им нови настройки с димни сигнали.

Операцията бе неуспешна.

Лекуващият лекар каза с болка на Мирон:

– Ще трябва да се подложите на друга операция след пет седмици.

Мирон се притесни. Той бе възрастен човек, а живееше много далеч от мястото, където щеше да се направи новата операция.

– Ох, ще трябва да шофирам в непознат град и сам да се ориентиран в сложната болнична система, – тревожността му нарастваше. – Освен това ще работя с нов специалист.

Имаше и допълнителни смущения.

Обстоятелствата станаха непосилни.

По време на пътуването навигационната система на колата му се повреди, но въпреки всичко Мирон пристигна навреме, защото имаше хартиена карта.

В болницата срещна човек, който пожела да се моли с него за случая.

Операцията свърши.

Лекарят се усмихна на Мирон и му съобщи:

– Имам добри новини за вас.

Мирон го погледна с надежда.

– Този път операцията ви мина успешно.

Радостта му нямаше край.

Не винаги ще изпитаме изцеление или спасение, но Бог е верен и винаги е близо до уязвимите хора, независимо дали са млади, стари или в неравностойно положение.

Бог няма да ни изостави, когато сме в голяма нужда. Той задоволява всяка наша потребност и с това ни напомня, че е с нас във всеки момент от живота ни.

Именно Той е Бог на всички ни дни.