Майката подреждаше книгите в библиотеката, а малката ѝ дъщеря извади една голяма Библия и започна да я прелиства. като търсеше в нея картинки.

– Остави книгата на мястото, – каза майката. – Това е Божия книга, не я пипай.

Тези думи пробудиха в момиченцето голям интерес към книгата и на другия ден то пак я извади.

– Казах ти, че това е Божия книги, – скара се майката.

– Мамо, щом изобщо не четеш тази книга, защо не я върнеш на Бога? – попита момиченцето.

Библията ни казва как и в какво да вярваме. Открива ни същността на Бога. Това е Книга, която е висш Божий авторитет за живота на хората.

Нужно е да познаваш Библията, за да имаш богат, духовен и изпълнен със смисъл живот. Думите в тази Книга запълват празнините, прекарват мост над бездната, превръщат бледите краски на живота ни в блестящи скъпоценни камъни.

Библията говори с прости думи, разбираеми дори от дете, а в същото време е изпълнена с такъв дълбок смисъл, че и най-големият човешки ум не може да достигне до дълбочината ѝ.

Обръщайте се към Библията по всички ваши въпроси. На нейните страници, вие ще намерите правилните отговори.

Държите ли в библиотеката си Библия, която никога не отваряте? Тогава последвайте съвета на детето, дайте я на Бога, за да я получи някой, който ще я чете.

Агата Кристи е израснала в богато семейство. Майка ѝ забранила на детегледачката да учи малката Кристи да чете, защото не искала дъщеря ѝ да чете книги, които не са за възрастта ѝ.

Когато Агата Кристи станала на шест години, детегледачката ѝ отишла при майка ѝ и казала:
– Госпожо, извинете ме, но ще ви разочаровам. Агата се е научила да чете.

Кристи е разказвала в мемоарите си, как в детството е играела с въображаемо коте. Тя измисляла сюжети и истории за него, придавала фантастични характеристики на героя си, а детегледачката стояла до нея и плетяла чорапи.

Такива фантазии, които имат децата, при възрастните вече ги няма. Рационалният ум убива творческите сили, уменията и способности.

Логиката и рационалното зърно в детето са специални.

Понякога като погледнем децата си, имаме чувство, че са се „отнесли“ нанякъде. Но именно в този момент те преработват получената информация интензивно.

За това е необходимо да дадем на децата си поне 2-3 свободни часа на ден, когато те могат да фантазират, измислят, ….

Николай  бе излязъл с кучето си Мечо и се наслаждаваше на слънчевия ден в градината пред блока. Кучето весело махаше опашка и от време време на време душеше нещо в тревата.

“ Ние хората непрекъснато сме съсредоточени да се учим и развиваме, – мислеше си Николай. –  Толкова сме устремени към това, че забравяме да живеем“.

Погали Мечо и продължи да разсъждава на ум:

„Като хора ние се стремим да се доказваме. А кучетата нима са създадени просто така, само да съществуват? Не вярвам. Може би тяхната функция е да обичат безусловно. Какви ли мисли се въртят в главата на Мечо в това време?“.

Кучето хвърляше по един поглед на Николай  и се усмихваше, по-скоро бе някакво озъбване, което неподобаваше на усмивка.

„Колко е умислен, – мислеше си загрижено Мечо, наблюдавайки приятеля си. – Трябва да престане да усложнява нещата толкова“.

Ако кучето можеше да говори, щеше да му каже:

„Опрости работата си. Не позволявай, тя да ти пречи да правиш това, което обичаш“.

Кучето знаеше, че Николай не харесваше, всичко, което му се налагаше да прави.

„Трудно е да бъдеш човек, – съчувствайки на Николай, си помисли Мечо. – Защо не се съсредоточи в работата си върху нещо, което да му доставя радост, вместо да опитва да оправя всичко, което го тормози?“

И наистина е така. Стресът, претовареността, сроковете, разногласията, интригите, ….. на всичко това хората обръщат голямо внимание.

Николай вървеше по пътеката и си играеше с кучето.

„Лесно му е на Мечо, – помисли си Николай. – Виж го, колко е весел и игрив. Няма грижи и проблеми. И въпреки всичките ми недостатъци, ме обича“.

Николай знаеше, че не е съвършен и че не винаги постъпва по най-добрия начин, дори понякога вземаше напълно погрешни решения.

Да, но до него едно „несъвършено“ същество, подтичваше, лаеше и го обичаше безрезервно.

Бог знае, кога трябва да ни лиши от всякакъв външен признак на насърчение и кога да ни покаже тези видими признаци. Хубаво е, че ние във всяко време можем да уповаваме на Него.

Неговото Слово и обещания, са много по-добро доказателство за грижата Му към нас, отколкото личните ни заключение и доводите на нашия ум.

Ако Той проявява Своята грижа чрез явни признаци, то по-добре е да Му се доверяваме без тях, така ще укрепне нашата вяра.

Хора, които са съгласни да вярват на Бога въз основа на Неговото Слово, без доказателства, ще получат безкрайно по-ясни доказателства за Неговата любов.

Отлагането не винаги означава отказ. Има много молитви с надпис: „Моето време още не е дошло“.

Бог има време и срок за определена цел. Този, Който контролира границите на нашите местообитания, Той управлява и времето на нашето избавление.

Антон Стаматов беше четвърти курс в медицинския факултет. От малък мечтаеше да помага на хората и да изнамери лек за болестите, пред които лекарите стояха безсилни.

Безсънни нощи, ровене из книги и учебници, бе станало като нещо нормално за Антон, особено през тези четири години на изпити, лабораторни упражнения и практики.

Един ден в клиниката докараха Моника. Тя бе красиво русокосо момиче с топли кафяви очи. Антон погледна листа, с който я приеха и изтръпна:

– Остър бактериален ендокардит!

– Това е една от най-ужасните болести, – каза Николов, който допълнително преглеждаше изследванията ѝ. – Случаят е безнадежден.

Антон познаваше много добре това заболяване. То бе свързано с възпаление на ендокарда и на сърдечните клапи. Боледуват повече мъже и то над 65 годишна възраст, но това беше младо момиче. Явно инфекциозния процес бе продължил своята дейност над шест седмици.

Моника поддържаше температура под четиридесет градуса, а сърцето ѝ отказваше.

Без особен резултат тя бе прегледана от водещи професори, а сега бе оставена за обучение и наблюдения на стажантите.

Антон не искаше това момиче да умре. Той не можеше да предложи някакъв революционен метод за лечение, но се влюби в девойката.

Започна всеки ден да я посещава и да ѝ носи цветя. Тя му се усмихваше и шеговито му казваше:

– Вие превърнахте болничната стая в градина. Всеки ден ми носите цветя, а аз няма къде да ги сложа вече.

– Моника, вие изглеждате като тях красива и нежна, – каза ѝ един път Антон и смутено наведе поглед надолу.

Тя също се влюби в него и с нетърпение очакваше посещенията му. Вече познаваше стъпките и гласа му от далече.

Веднъж вратата беше леко открехната и Моника чу как Антон попита сестрата преди да влезе при нея:
– Как е Моника?
– Вие те истински вълшебник, младежо, – засмя се медицинската сестра. – Какви учени глави си блъскаха умовете, да намерят начин да ѝ помогнат, а вие като с магическа пръчка оттласкахте болестта далече от нея.

– Те е прекрасно момиче и трябва да живее, – възкликна възторжено Антон.

И чудото стана. Тя оздравя и напусна клиниката.

Двамата с  Антон се ожениха и имаха деца. На сребърната си сватба поканиха дори лекуващия Моника едно време лекар.
– Обичайте се, – беше се усмихнал възрастният лекар.- Болното сърце се лекува  чрез любящо такова.

Когато по-късно Моника почина, тя завеща сърцето си на онази клиника, където бе постъпила безнадеждно болна.