Живял някога един човек, който много се страхувал от старостта. Колкото по-възрастен ставал толкова по-често с ужас си мислел: „Нима моето тяло ще стане хилаво и слабо с времето, няма да мога да мисля нормално и живота повече няма да ми доставя удоволствие?!“
Човекът внимателно следял всичко относно тялото си, правилно се хранел, правел редовно гимнастика, но страхът от старостта не го напускал.
Веднъж чул, че съществува град на мъдреците. Там хората били винаги млади, силни и умни. От тогава той за нищо друго не мислел, освен да открие този град. Много път изминал и всеки разпитвал за заветния град, но никой не бил чул за такова чудо.
И веднъж, когато бил съвсем отчаян, срещнал пътник, който му показал пътя.
– Не е трудно да намериш града на мъдреците, – казал му пътникът, – но е трудно да попаднеш в него. Стражата, стояща на вратата, не пуска вътре стари хора.
– Аз още не съм стар, – казал човекът и тръгнал по оказания му път.
След няколко дни той стигнал до града. Пред високите градски порти стражата разговаряла със стар побелял човек, а после го пуснали.
– Ако пускат такива старци, то и и мен ще пуснат, – зарадвал се човекът и ускорил крачка.
– Какво ти е нужно от нашия град? – попитал един от стражите нашия познайник, като заградил пътя към вратата.
– Казаха ми, че при вас може да се намери средство, чрез което всеки остава млад и се наслаждава на живота, – казал човекът.
– Махай се от тук с добро. На нас не ни е разрешено да пускаме старци, – отговорил пазачът.
– Какъв старец съм аз! – възмутил се човекът. – Преди мен пуснахте много по-стар човек от мен.
– На вид може да изглежда старец, – казал пазачът, – но ума и душата му са млади, а духа светъл. Този старец пише велика книга. В нашия град възрастта не се измерва с годините, а с младостта в душата и ума.
– Да, но той е два пъти по-стар от мен! Как може умът му да е млад?
– Ако човек се изгражда духовно, колкото повече остарява, толкова ума му става по-ясен, а душата млада. Иди си с мир, – казал пазачът и затворил вратата.

Един равнодушен християнин имал много богобоязлива жена, която силно обичала Господа. Всеки път, когато отивала на църква, мъжът и казвал:
– Помоли се там  за мен!
И така успокоявал  съвестта си.
Веднъж жената отишла на църква, а мъжът зает с разни неща, уморен заспал. И му се присънил сън, че е умрял и заедно с жена си е пред портите на рая. Хванал здраво ръката на жена си и казал:
– Сега ще влезем в Небесното царство заедно.
Един Божи ангел открехнал вратата и се обърнал към жената:
– Ти можеш да влезеш, но без него.
Някаква сила я отделила от него и тя изчезнала зад вратата, която моментално се затворила.
От ужас мъжът се събудил и останал много доволен, когато разбрал, че това е само сън. От тогава той станал много ревностен за Господа.
Да това е само сън, но да внимаваме, това да не се случи в действителност в нечий живот.

Лисицата побегна в ужас. Някой я попита:
– Какво те разтревожи толкова много?
Лисицата неспокойно отговори:
– Събират камили за принудителен труд.
– Нима си толкова глупава? Съдбата на камилите няма нищо общо с теб. Ти даже не приличаш на тях.
– Не ми ги разправяй на мен тия! – казала лисицата. – Ако някой интригант заяви, че съм камила, кой ще направи петиция за моето освобождение?

Янг Юн се опитвала да се издигне от арктическото дъно, когато краката й се схванали. Тя с ужас осъзнала, че не може да се помръдне.

Започнала да се задъхва и да потъва. Мислила си вече, че умира.

Изведнъж почувствала под себе си невероятна сила, която я тласкала нагоре.

Това бил кит. Когато животното видяло какво е станало, се намесило и помогнало на Юн да достигне повърхността здрава и невредима.

Сред артистите се разгорял спор за това, какво може да се приеме за изкуство.
Шаляпин тихичко се оттеглил в другата стая.
Изведнъж вратата се разтворила. Шаляпин стоял мъртвешки бледен на прага, косуте му били разрошени, очите му били пълни с ужас. С треперещ глас казал:
– Пожар!
Дигнала се страшна паника, хората закрещели….
Изведнъж Шаляпин се разсмял:
– Сега навярно сте разбрали какво е изкуство?
Разбира се, не е имало никакъв пожар…