Гвиана е единствената английскоговореща страна в Южна Америка.

Гвиана Кайетур е 5 пъти по-висок от Ниагара.

В страната почти няма високи сгради.

Гвиана е демократична полупрезидентска република, където президентът е главата на правителството. Изпълнителната власт на държавата е в ръцете на правителството, а законодателната власт e в ръцете на народното събрание и на правителството.

През 2002 година, 57% от хората в Гвиана са били християни, от които 16,9% петдесятни християни, 8,1% католици, 6,9% англикани и 5% адвентисти, 23,4% индуисти, 7,3% мюсюлмани, а останалите 7% от хората са били атеисти или вярващи в повече от един бог.

Папагалът, синьо-жълтият ара, е типичен обитател на екваториалните гори на Гвиана. Ягуарът е едно от туземните животни на Гвиана.

Венецуела има териториални претенции към западната част на Гвиана, а Суринам за югоизточната.

Толкова много се говореше за молитвата от амвона, че на Наско и Трифон им дойде до гуша и решиха да участват най-активно във всяко молитвено събрание.

Те бяха младежи, но дързостни и самоотвержени, когато станеше дума за действие.

Още на първото молитвено събрание Трифон задряма и Нако го сбута:

– Не заспивай!

– Аз не спя, – троснато му отговори Трифон. – Не виждаш ли, че се моля.

– А защо тогава хъркаш, – изобличи го Наско.

– А, това е на езици…..

В Южна Америка една душа получила голямо благословение по време на молитвено събрание.

Чернокож брат в Христа молил на Господа за различни нужди и благодарил за тях, както правим всички ние.

Но той завършил молитвата си с необичайна молба:

– Поддържай ни Господи! Поддържай и нашата страна, която се нуждае от патерици.
Ти нуждаеш ли се от патерици?

Молитвата на този скромен брат придава нов смисъл на патериците и по нов начин осветява Всесилната Опора, която ние имаме от Бога.

Господ винаги е близо до вярващите. Готов е да подаде ръка и да укрепи отслабналия от всички страни.

Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.

Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:

– Колко пръста има тук?

– Пет, – обадиха се неколцина.

– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.

– Не! – обади се дрезгав глас.

– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?

– Да, – обади се някой вяло.

– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …

– Аде, карай нататък, – засече я някой.

– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.

– Не!

– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.

На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:

– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?

– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.

– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.

Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:

– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.

В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….