Животът е свещен. „Някои животи са по-важни от други“ , такива мисли са довели до Холокоста. Това беше манталитета и на Хитлер: „Някои хора са по-важни от други. Така че ние просто ще унищожи слабите, болните, възрастните хора, или хората, които не са съгласни с нас“.
Това го виждаме днес при някои млади двойки, които като чуят: „Вашето бебе може да има вроден дефект“, започват да мисли за аборт.
Ако всеки, който имаше дефект подлежеше на унищожение, можеше и твоя живот да бъде прекратен. Навярно сте установили, че имате дефекти. „Инвалид“ сте, но просто не си го признавате. Може да има някои емоционални затруднения, някои страхове, но не желаете да говорят за това дори с жена си. Това ви плаши до смърт.
Можете да си мислите, че не сте толкова умен, колкото всички останали или имате някои физически увреждания. Ние всички имаме дефекти. Всички имаме проблеми.
Който взема решение, че щом си дефектен трябва да се отърве от теб, не разбира, че не е достатъчно голям, за да го направи. Смятате ли, че едно семейство, което има дете със специални нужди, като аутизъм, умствено изостава или са налице физически увреждания, обича по-малко детето си? Не. Те обичат това дете много повече!
Библията казва, че Бог обича слабите, болните и тези, които имат специални нужди. Ние се нуждаем от тях в живота си, за да се научим на безкористност.
Винаги трябва да се защитаваме светостта на живота. Защо? Защото всеки живот разкрива Божията цел и показва Божията слава.
Вие сте ценен, без значение кой или какъв сте. Бог гледа по сърце, а не на лице.
Бог се грижи за всеки от нас. Той може да види това, което ние не можем да видим. Бог обича всеки човек и му е дал потенциал да правим велики неща, всичко е планирал за нас.
Бог няма да ви се сравни с никой друг. Той ни е дал дарби, които да използваме, за да Го прославим.

Главата на едно семейството от Ловешка област бил отчаян. За съжаление това е напълно нормално състояния в сегашната ситуация. Заложил дома си, но така и не могъл да се разплати с банката.
Но, за разлика от много свои събратя в нещастието, нашият герой намерил един много необичаен изход. Наел багер разрушил къщата си до основи, натоварени отломките в камион и се отправили към банката.
Той направил това не защото бил обезумял. Работата е там, че според условията на ипотеката, в случай на неплащане на дълга, банката трябвало да вземе само дома, но не и земята на която е построен.
Така след като семейството поумувало, решило да разруши къщата си и да закара отломките от нея в банката, а на земята да си построи нова къща.
Трябва да отбележим, че семейството преди да се реши на такава радикална стъпка е помолило банката да не им отнема дома. Те обещали, че в най-скоро време ще решат финансовите си проблеми. Въпреки това, мениджърът категорично отказал, заявявайки, че „в правилата на банката не се предвиждат никакви изключения“.
След това главата на семейството се усмихнал. След това позвънил на свой роднина, шофьор на камион и го помолил да му помогне.

Ралица се облегна назад и се загледа навън. Градината беше доста голяма. Ако поискаше да отсече някое дърво, в къщата щеше да влиза повече светлина, но тя не желаеше да се разделя с тях. Ралица погледна към Петър. Той ѝ нашпомняше на дъб, стабилен и сигурен. Беше много дискретен и с него човек можеше да сподели всичко.

– Всеки проблем си има своето решение, – каза Петър. – Необходимо е да го анализираш до самата му сърцевина и да започнеш да разсъждаваш трезво.

– Но има някои изключения, – опонира Ралица, – имам в предвид непоправимо неразумните хора, а те съвсем не са малко.

Петър се замисли над думите ѝ.

– Непоправимо неразумните рядко управляват фирми, – отбеляза Петър, – такива хора доста често се заемат с управлението на цели държави. Политиците са много по-различни от хорат, които се занимават с бизнес. Политиката привлича хора, неподходящи за това занимание.

Ралица кимна глава в знак на съгласие.

– Именно, повечето са с неоснователно раздуто самочувствие, може би това е и причината да се заемат с политика. Държат да управляват останалите хора. Наслаждават се на властта и всичко свързано с притежаването ѝ.

Петър напълно подкрепяше казаното от Ралица, но допълни:

– Малцина са хорат, които влизат в политиката с искрено желание да променят света към по-добро.

– Не изключвам да има и такива, – каза Ралица, – но те са много малко.

Едва ли тази вечер щяха да стигнат до обсъждане на политиците, но на нея ѝ предстоеше среща с бизнесмен и тя искаше да знае всичко за такива хора, но разговорът се отплесна в друга посока. Може би Петър се бе сблъскал с подобни представители на властта, а това не можеше да не изплува и заеме място в разговора.

Независимо от всичко, това не попречи на Ралица и Петър да прекарат добре заедно на чаша чай.

Даниела хвърли бърз поглед на госта си. С Дора често си бяха говорели за Захари, преди приятелката ѝ да скъса със него.

„Изглежда Дора е била привлечена от него физически, – помисли си Даниела. – Тя обича високите мъже, а Захари беше точно такъв“.

Младежът имаше високи скули и тъмна коса, която беше много къса и стърчеше нагоре като четка. Беше леко мургав, но си беше истински българин.

„Какво повече би могла да иска Дора от него? – недоумяваше Даниела. – Та той пееше и свиреше прекрасно“.

Даниела и Захари си пиеха кафе, но все още никой не се решаваше, да наруши тишината.

Отговорът на въпросите, които Даниела си задаваше преди малко,  дойде неканен, като истина, която лъсва пред очите в неподходящ момент.

Захари беше прекалено добър. Изцяло се беше посветил на Дора. „Възможно е, да ѝ е угаждал прекалено много, а това е омръзнало на Дора, – продължаваше да расъждава Даниела“.

Хората рядко се чувстват привлечени от други, които са постоянно на тяхно разположение и им се отдават изцяло. Те се притесняват, защото при такова внимание, се чувстват неудобно.

„Ето къде се криеше проблема на Захари, – мислите на Даниела препускаха като в галоп, горката ѝ глава. – Ако Захари беше съумял да запази известна дистанция, това би поддържало интереса на Дора. Ето защо сега бе толкова щастлива с новия си приятел. Каквото и да казваше Дора,  Слави си бе хищник, човек не допускащ никого до себе си, подчиняващ останалите без да се интересува от това, как се чувстват другите“.

Изводът беше доста подтискащ.

– Ти беше много добър за нея, – измърмори Даниела някак на себе си.

Захари я погледна озадачено:

– Прекалено добър ли?

– Извинявай, мислех на глас, – трепна Даниела.

Двамата много пъти бяха обсъждали тази тема и Захари все още хранеше надежда, че ще може да си върне Дора, но сега изводът на Даниела, изтърван на глас, го изненада.

– Съжалявам, – каза бързо Даниела, – навярно не би искал да говорим пак за това?

– Напротив. Обичам да говоря и да слушам за нея.

– Ти все още я обичаше и мислеше постоянно за нея?!

Захари смутено наведе поглед и леко се изчерви.

– Също като мен, – продължи примирено Даниела. – И аз обичам един човек, но той тръгна с друга ….. Ама ние сме едни. Защо ни е всичко това?

Тази вечер пак щяха да свирят заедно, Захари беше донесъл нова партитура, а после всеки щеше бъде у дома си, насаме със своята болка.

Елена много искаше да поговори с някой за това, което я тревожеше. Видя Донка и се запъти към нея, но тя беше заета с други проблеми. Нейна позната имаше семейни неприятности. Съпругът на тази жена преживявал кризата на седната възраст. Горката, едва издържала, а Донка гледала да я подкрепя.

– Накупил си цял гардероб нови дрехи, – разгорещено започна да обяснява Донка.

– Може би иска, да промени малко начина си на обличане, – предположи Елена. – С теб не сме ли го правили?

Донка поклати глава.

– Но тези дрехи са за много по-млади от него, в тях изглежда като оглупял човек – каза с тъга Донка. – Освен това се шляе по улиците, слуша музика, която обича съвремената младеж и се мъкне по разни заведения.

– Добре де, какво толкова, – каза Елена опитвайки се да успокои приятелката си. – На колко годи ни е?

– На 45, – ядосано изфуча Донка. – Казват, че била опасна възраст за  мъжете.

Елена се замисли сериозно, но какво може да се  направи в този случай?

– Присмях му се в лицето, – каза  ядосано Донка. – казах му направо, че изглежда смешен и съвсем не му подхожда да се облича като хлапе.

– И?

– Каза ми да си гледам работата, – очите на Донка святкаха яростно. – Каза, че аз вече може и да не ставам за нищо, но това не важало за него. Да го питаш ти него, за какво не ставам?

– Ужас, – отбеляза Елена.

– Горката Меги, седи си в къщи и се страхува за него, да не се забърка в някоя каша. Не можех с нищо да помогна, но му дадох оная книга..

– Каква книга? – скочи Елена.

– Как беше заглавието ѝ? Нещо от рода, …., съвети … за тийнейджарите, сещаш ли се?

Елена избухна в смях. Донка никога не го усукваше, казваше направо нещата.

– Добре си го наредила! – запревива се Елена от смях.

– Меги не може без него, – продължи тъжно Донка. – Точно това я притеснява, че мъжът ѝ на тези години е тръгнал да се доказва като мъжкар. Държи се като глупав наперен петел.

– Да им се чудиш на мъжете, – каза спокойно Елена, – какво им става на тези години? Излежда на тази възраст мъжете съвсем оглупяват. Лошото е, ако това се проточи за по-дълго време.

Двете замълчаха. Знаеха, че ако човек сам не се вразуми, нещата щяха да загрубеят.