Три жени на възраст от 72 до 88 годишна възраст, са били лекувани през лятото на 2015 г. в клиника във Флорида.

На всяка жена внесли клетки, получени при коремна липосукция. Работниците на клиниката обработили тъканта, за да изолират „предполагаемите стволови клетки“. Смесили ги с тромбоцитна плазма, взета от кръвта на пациента, разклатили я, разтърсили я и я въвели в двете очи.

Последствията били ужасни: отлепване на ретината, загуба на зрение и кръвоизлив. Ако преди пациентките не можели да чете текстове, написани с дребен шрифт, след края на лечението, те не различавали движения и даже не виждали светлина.

Имената на пострадалите жени не се съобщават, но други пациентки Елизабет Нобл и Пеци Бейд съдили клиниката за лечението със стволови клетки през 2015 г.
И двата иска са удовлетворени и на жените са изплатени парични обезщетения.

През Първата световна война много млади хора заминаха на фронта. Методи бе един от тях. Едва бе набол мъх по лицето му, а вече носеше пушка.

Един ден той бе изненадан от избухнал край него снаряд, който буквално го зарови. Намериха го в окаяно състояние. Бе откаран веднага в болницата.

Раздробените му ръце и крака бяха ампутирани. Бе останал сляп и глух.

Дойде майка му в болницата да го види. Тя бе силно разтърсена, когато водя сина си. Той представляваше куп безпомощна маса.

– Как да му се обадя? – плахо прошепна майката.

Любовта е много изобретателна. И тя го целуна няколко пъти. Нещастният младеж се обърна и попита:

– Мамо, ти ли си? Ако си ти целуни ме още веднъж.

С насълзени очи, без да издава глас, тя го целуна няколко пъти.

– Мамо, това си ти, – простена Методи. – Убий ме , мамо! Ти си ми дала живот, ти имаш право да ми го отнемеш. Убий ме, защо да живея?!

А майката продължи да го целува.

Тогава Методи каза:

– Мамо, още ли ме обича’? Нима не ме презираш? Виж, аз съм само един труп. Безжизнен човек, от който няма полза.

Майката продължи да целува и гали сина си, въпреки болката и напиращите горчиви сълзи.

Методи въздъхна дълбоко:

– Мамо, аз съм готов да живея, защото ти ме обичаш……

Защо живеем на тази земя? Защото знаем, че някой ни обича и можем да бъдем полезни. Живот без любов не е живот. Каквото е водата за пресъхналата земя, това е любовта за душата на човека.

Вечният живот е познаване на вечната любов.

Идва лекар след обаждане. Всичко е както обикновено. Поканиха го в стаята при болния.

Лекарят реши да седне на стола, за да извади стетоскопа за измерване на налягането…..

И в този момент, от стола из под доктора, излетя като куршум котарак. Той изпълзя по килима на стената, скочи на телевизора и бързо изчезна под леглото.

Болният даже подскочи от кревата. Всички обитатели на апартамента впериха шокирани очи в доктора.

Докторът смутено каза:

– Извинете, аз просто не го забелязах.

Стопанката на апартамента се засмя:

– Ние мислехме, че нашият котарак изобщо не може да ходи. Вече трета година го носим до тоалетната на ръце….

Дали рибата-жаба е мила като котенце? Някои ще кажат „да“, но само уродливо мила.

Какво кара хората да възприемат странните и плашещи създания за симпатични? Защо ние гледаме с умиление скачащ паяк или мадагаскарска ръконожка?

Котенца, кученца и зайчета, които имат големи очи, големи глави и меки тела, свойствени за децата, предизвикват при възрастни инстинкт за защита и запазване.

Австрийската етолог Конрад Лоренц описва това поведение като „бебе-схема“.

Животно може да изглежда неприятно в началото, но след това наблюдателят все пак го намира за интересно, за това иска да отиде и да го види.

Феноменът мило уродство напомня на естетиката на филмите на ужасите и други жанрове на поп културата, където колкото е „по-лошо, толкова по-добре“.

Хората, когато видят ексцентрично създание, могат да изпитат чувство, което активира не грижовни инстинкти, а по-скоро емоции на радост и лекомислие. „Накратко казано, това е нелепо“.

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……