Този ден на Рождество за нас е светъл и тържествен празник. Ден, който символизира най-ценното в живота ни. Господ дойде сред нас.
Роденият младенец бе наречен Емануил – „Бог със нас“.
Ако не ни достигат сили, нямаме успех, мечтите и стремежите ни не се изпълняват, трябва да знаем едно, ако Бог е с нас, ние винаги ще бъдем „повече от победители“.
Ще познаем, че Бог е дошъл при нас, когато утихнат хищните зверовете в сърцата ни, прекратят се вътрешните ни борби, взаимното се унищожат тъмните стихии вътре у нас.
И тогава ще настъпи мирът в хората с добра воля.
Бог изпраща мир в бурния ни и напрегнат живот.
Но Той не го изпраща просто така, а за тези, които се стремят към Него, който Го искат и търсят с цялото си сърце.
Нека в този ден на Рождество, да Му кажем:
– Ела, Господи, при нас! Бъди ни Гост в този Рождествен ден. Остани с нас и ни научи как „да оправим пътеките си“.

Молитва e написана от Антоан дьо Сент-Екзюпери в един от най-трудните периоди от живота му. Тя напомня за много важните неща и дълбоко засяга душата и ума.
„Господи, не моля за чудеса и миражи, а за сила за всеки ден. Научиме на изкуството на малките крачки.
Направи ме наблюдателен и находчив, така че в пъстротата на ежедневието да се спирам пред отрития и опита, който ме е развълнувал.
Научи ме правилно да се разпорежда с времето в живота си. Дай ми фин усет, за да разграничавам първостепеното от второстепеното.
Моля за сила да се въздържам и мярка, така че да не пърхам и да не се плъзгам, а разумно да планирам деня си, да мога да видя върха и по-нататък, и понякога да намирам време да се наслаждавам на изкуството.
Помогнете ми да разбера, че мечтите не могат да бъдат от помощ. Нито мечтите на миналото, не мечти за бъдещето. Помогни ми да бъда тук и сега, и да приемам всяка минута като най-важна.
Спаси ме от наивната ми вяра, че всичко в живота трябва да бъде гладко. Дай ми ясно съзнание, че трудностите, пораженията, паденията и неуспехите са просто естествена част от живота благодарение, на които можем да растем и узряваме.
Напомняй ми, че сърцето често спори с разума.
Прати ми в нужното время някой, който има смелост да ми каже истината, но да ми я каже с любов.
Зная, че много проблеми се решават, ако нищо не се предприеме, така че научи ме на търпение.
Ти знаеш, колко много се нуждаем от приятелство. Помогни ми да бъда достоен за този прекрасен и нежен дар на съдбата.
Дай ми богата фантазия, така че в нужния момент, на точното време и място, да мълча или да говоря, за да подяря на някого необходимата топлина.
Направи ме човек, който умее да достигне до тези, които са съвсем на „дъното“.
Премахни от мен страха, че ще пропусна нещо от живота.
Дай ми не това, което искам, а това, от което се нуждая.
Научи ме на изкуството на малките крачки“.

Жената в бяла престилка приближи леглото и усмихнато каза:

– Момиченце е. Красиво малко момиченце

„Естествено, че така ще кажат, – мислеше си Елена, докато се отпускаше в леглото, останала съвсем без сили. – Едва ли ще кажат, че детето е грозно.“

Странно, мислите ѝ бяха логични, въпреки дългите изтощителни часове, общо 36 часа 24, от които прекара в  болницата. Всичко беше придружено с внимание. Сестрите бяха любезни, акушерките също, а лекарят беше безупречен.

Помисли за майка си преживяла същото нещо пет пъти. Е, тя не е била настанена в удобна стая и за нея не са се грижили цял медицински екип, защото е раждала в дома си под надзора на местната акушерка. Странно, как беше издържала всичко това?

– Искам да я видя.

Подадоха ѝ бебето добре увито в одеяло. Малко човече с млечно сини очи и рехава златисто червеникава коса.

Погледна дъщеря си и си помисли: „Колко е прекрасно да се обичат двама души, а след 9 месеца миговете на удоволствие се превръщат в плът и кръв, в човешко същество с мозък, собствена воля, което умее да се смее, да плаче, да мрази и да обича“.

Животът ѝ бе променен завинаги. Той не беше само неин, а и на дъщеря ѝ. От тук нататък те щяха да го моделират заедно.

В този момент я заля вълна на любов, едно съвършено, всепоглъщащо и невероятно чувство. Каквото и да правеше от този ден нататък, където и да отидеше, това дете за нея щеше да означава много. Ако него го нямаше загрижеността и любовта към него щяха да останат.

Всичко се бе променило около нея, беше се преобърнало наопаки. Всичките ѝ мечти и желания бяха изместени към това миниатюрно, малко създание, което лежеше в ръцете ѝ.

Момчето слушаше безмълвно и следеше движенията на баща си. Мъжът се върна няколко крачки назад, погледна благо сина си и каза:
– Ти си моята градина, в теб виждам осъществени всичките си мечти.
Усмихна се, унесен се в размисъл, а после продължи:
– Може би е нормално един баща да вижда в детето си невиност и доброта. Но ако можеш, сине мой, ти сам да съзреш това в себе си, независимо с какви ужаси и разруха ще се сблъскаш, ще започнеш да вярваш, че и най-малкото късче красота, което откриваш тук или там е отражение на небесните селения. Те наистина съществуват. Достатъчно е да се потопиш в мечтите си и да позволиш на доброто да изплува в теб.
Бащата хвана сина си за ръка и двамата тръгнаха към параклиса.
Денят бързо просветляваше. Слънцето пробиваше през изтъняващата мъгла. А пред очите изплуваха цветя, колебливо изникнали, из под несигурната ръка на художник.

Един човек се срещнал със свой стар приятел, който се опитвал да се приспособи към живота и така и иначе, но без успех, както го помнел, всичко било напразно.
„Трябва да му дам малко пари“, – помислил си той.
Но същата вечер разбрал, че приятелят му е забогатял и се разделил със своите дългове, които му тегнели от много години.
Отишли в един бар и приятелят му почерпил всички присъстващи.
Когато го попитали, коя е причината за неговия успех, той отговорил, че до неотдавна е живеел като Друг.
– Какво значи като „Друг“? – попитали го хората.
– Другият е този, който ме учеха да бъда нещо, което всъщност не съм. Другият мисли, че човек цял живот трябва да трупа пари, за да не умре от глад…..
– Тогава ти кой си?
– Аз съм като този, който се вслушва в сърцето си. Човек, очарован от живота, откриващ чудеса, който се радва и въодушевява от това, което прави. Бедата е там, че Другият ме измъчваше със страх от разочарование и неуспехи, не ми даваше възможност да направя каквото и да е.
– Но нали съществува и страдание, – възразили посетителите в бара.
– Съществуват и поражения. И никой не е застрахован, че ще ги избегне. За това по-добре да воюваме за изпълнение на мечтите си и да загубим някоя битка, отколкото да бъдем разгромени и да не знаем за какво сме воювали.
– Само това ли е? – попитали слушателите.
– Да, това е всичко. Когато разбрах това, реших да бъда такъв, какъвто съм искал да бъда винаги. Другият остана там в къщи, той ме гледаше, но аз не го пусках повече…. И от този миг, когато изгоних Другият от живота си, Бог започна да твори чудеса в живота ми.