Луна, Глупак, Маг…… Общо 78 карти. Това са ключовете към „тайнствения“свят. Тези, които вярват в тях, смятат, че им помагат да осъществят мечтите и желанията си, че те могат да им дават съвети, даже да предсказват бъдещето.
Уолд Амберстоу работи в едно училище в Ню Йорк. Повече от 40 години той практикува изкуството Таро. Според него най-доброто, което могат да дадат тези карти е, че дава обща картина на света и могат да ни разкажат за природата на човека, неговото психологическо и духовно състояние. Те свързват това, което иначе не бихме били свързали никога на едно място. Правят света по-лесно разбираем.
В началото Таро е създадена като карти за игра и въпреки своята дълга история  едва в последните десетилетия се е изяснила историята за нейния произход. Предполага се, че е измислена в Китай и след това е дошла в Европа от мюсюлманските страни. В Европа в началото на 12 век, азиатски символи са заменени с изображения на царе и подчинени. Таро възниква по време на Възраждането, в началото на 15 век.
Едва в края на 18 век окултисти се заинтересували от картите Таро и започна да променят дизайна и терминологията в съответствие с техните цели. Днес, милиони хора търсят професионално Таро, което да дава отговор на въпроси за живота.
Всяка карта Таро има свое значение и сила. Картите са толкова изразителни, че всеки, дори и нищо да не разбира от тях, само като ги погледне разбира, че те самите „говорят“. Картите Таро се използват за психологически съвети и предсказване на бъдещето.
Науката обяснява картите Таро като ловък трик на мошеници. Те могат да се използват като спомагателно средство за манипулация на човека.
Екстрасенсите и маговете взимат по една карта и казват обичайните фрази: “ Пред вас се открива целия свят, в живота има много възможности и вие трябва да бъдете много внимателни, когато правите избора си. Правете по-малко грешки, ако искате животът ви да бъде забележителен, и т.н. “
Привържениците на Таро са готови да спорят с това и ще кажат, че всяка от 78 карти изразява различни човешкото състояние, разнообразни гледни точки и всякакви перспективи за бъдещето и настоящето. Основният процес при гадаене на Таро е да научите истинското значение на картите без тълкуване, а след това добавете малко подходяща интерпретация съответстваща за случая.
Учените са направили няколко теста с картите Таро и са стигнали до извода, че това не е научно, а потенциално вредно знание. На границата между гадаенето и измамата може да стане много опасно. Единственият критерий за оценка при гадаенето е оценката на клиента. Ако той казва: “ Да, това е вярно “ или “ Да, това съм аз“, това се нарича персонално одобрение. А ние знаем от психологията, че одобрението е надежден инструмент за справяне с реалността на ситуацията.
Някои са склонни да вярват, че картите Таро са опасен капан, когато клиентът започва да зависи от отговора. Хората започват буквално да следва всички съвети, като по този начин загубват контрола над живота си. Те се доверяват на карти Таро, както и на всякакъв вид гадаене.
Според учените, картите Таро не са единствената система за предсказване, на която не си струва да се вярва. При обикновена проверка, гаданието не се отличава от обикновено впримчване.

Много хора построяват живота си върху една мечта. В някои случаи това се дължи на измамени надежди и нужди, изпитани в детството, в други се е подхранвало от трудностите, които среща младостта. Зает от поколенията преди това, многократно моделиран от други, човек приема почти като негова предложената му религия, раса или семейни връзки.

Благодарение на тези мечти не са малко тези, които се събуждат всяка сутрин с една илюзия и смятат, че е достойно да се живее така. Но мечтата носи често порочни претенции, понякога абсурди или глупави, които могат да бъдат същинско проклятие.

В други случаи мечтата може да бъде добра, благородна и достойна. И един ден това, което сме мечтали се сбъдва. Тогава виждаме с изумление, че всичко се осъществява по начин, който никога не сме очаквали и че прилича толкова малко на това, което толкова много пъти сме си представяли.

В края на краищата откриваме, че не трябва да вървим след една мечта, тъй като ако не успеем да я постигнем, се превръщаме в източник на недоволство, с което заразяваме близките си, а ако се сбъдне, може да се превърне в реалност, много по-различна от желаната.

Всичко това показва нещо много важно, че главното е не да имаш надежда, а Този на Когото си я поверил.

Ако Салвадор Дали беше скулптор, щеше да направи нещо подобно. Аморфно и течащо, приличащо на илюстрация за фантастично есе за полети, мечти и наяве.
Тези фантастични скулптори от моливи принадлежат на дуета от художниците Jessica Drenk и Lionel Bawden.
За да стане моливът строителен материал, трябва да се подостри, а след това да се нареже на решетки с необходимата дължина….
И готово.

Преизпълнен с надежди юноша чул, че някъде се намира щастливата страна. Той смело се отправил да я търси, защото смятал, че може да я намери и да живее в нея. Според хората тази страна се намирала на много отдалечено място.
Изразходвайки много енергия юношата се добрал се добрал до предполагаемото място, но там не намерил щастливата страна. Той отново започнал да я търси, като проучвал всички места, които му казвали хората. Но уви…бил разочарован, че не намерил това, което търсел.
Минали години,  здравето на младежа се влошило, почти не му останали сили. Неговата смелост и дръзновение се изчерпали. Понякога го обхващала дълбока депресия и отчаяние. От неговата предишна самонадеяност не останало нищо.
Един ден, уморен и разочарован, се връщал от друго неуспешно търсене. Стъмнило се. Той загубил пътя и разбрал, че се е заблудил. Младежа приседнал на камък, обхванал главата си с ръце и силно огорчен горко заплакал:
– Не, изглежда аз съм недостоен да намеря щастливата страна. Тази страна е създадена за други хора по-добри от мен. Кой съм аз? Самонадеян, глупав човек, изпълнен с щестлавие и напразни мечти. Нима такива безполезни хора като мен могат да намерят щастливата страна и там да намерят своето щастие? Е, ще трябва да се смиря, да призная, че съм недостоен. Да приема своето поражение и да се върна в къщи без нищо….
Едва изрекъл тези думи, цялото място се озарило от чудна светлина, преливаща  във всички цветове на дъгата. Юношата се огледал, край краката му пробягвало чисто ручейче. Нежен бриз донасял аромата на цъфналите дървета. Пърхали красиви пеперуди.
Далече в полето работели весели хора и пеели песни. На хоризонта се откроявали прекрасните върхове на планината. В небето се носели безброй птици, чиято песен омайвала….
– Ето я. Това е страната на щастието, възкликнал младият мъж. – Оказва се, че я тя е близко до нас….

Той извади изпод стъклото микроскопичен механизъм, освети го със лампа и като го гледаше внимателно през лупата, започна да работи с малък стоманен инструмент. След миг обаче се отпусна назад на стола си и закърши ръце с такъв ужасен вид, че от това дребните черти на лицето му станаха внушителни като на великан.
— Боже! Какво направих! — възкликна той. — Тази груба намеса! Тя ме обърка и замъгли съзнанието ми. Направих грешката, фаталната грешка, от която се страхувах от самото начало. Всичко отиде напразно, къртовският ми труд в продължение на месеци, целта на живота ми. С мене е свършено!
И той продължаваше да седи, вцепенен от отчаяние, докато лампата замъждука и творецът на прекрасното потъна в мрак.
Така се получава, че идеи, които съзряват във въображението и изглеждат прекрасни и неизмеримо ценни, в досег с практицизма се разбиват и унищожават. За твореца е необходимо да притежава силен характер, който е почти несъвместим с деликатността. Той трябва да съхранява вярата в себе си в скептичен свят, който го наранява с пълното си недоверие. Трябва да се опълчи срещу хората и да бъде единствен свой защитник както по отношение на дарбата си, така и спрямо целта, към която тя е насочена.
Когато най-после отново вдигна поглед към светлината, физиономията му бе студена, безчувствена и неизразимо променена. Животът трябва да се регулира като-механизъм с балансиращи тежести.
Настъпилата промяна бе напълно за добро. Наистина, сега той се отдаде на работата си с мрачна упоритост.
В дните си, изпълнени с безделие и мечти, той бе смятал за възможно в известен смисъл да вдъхне живот на механизмите и от комбинацията с новия вид жив организъм да постигне красота, отговаряща на съвършенството, което природата си бе поставила за цел да постигне във всички свои създания, но не си бе направила труда да го осъществи. Той обаче като че бе загубил точна представа за начина, по който можеше да се направи това, както и за самия проект.
— Напълно се отказвам от тази работа — казваше той. — Всичко бе една илюзия, с каквито младите хора често се залъгват. Сега, когато поумнях, само мога да се смея, като се сетя за нея.
Бедни и нещастни човече! Това са белезите, че е престанал да мечтае. Той бе загубил вярата си в нетленното и сега се гордееше като всички нещастници в подобни случаи с трезвостта, отричаща дори видяното със собствените очи и се доверяваше безусловно на това, което ръката му можеше да пипне. Такава е трагедията на хора, чиято духовност умира у тях и оставя практицизмът, който ги приобщи все повече към неща, които единствено са от значение за него. Но у него духът не бе умрял, нито отлитнал. Той просто спеше.
Въпреки усещането си за сила, страхът да не би смъртта да го изненада, преди да е завършил делото си, го подтикваше към още по-голямо усърдие. Този страх навярно изпитват всички хора, които са се посветили на нещо толкова възвишено според тях, че животът придобива значение само с осъществяването му.
Ако обичаме живота сам за себе си, почти не мислим за кончината си. Но когато животът ни е нужен, за да постигнем дадена цел, тогава осъзнаваме неговата крехкост. Наред обаче с това чувство за несигурност изпитваме и силна вяра, че сме неуязвими за смъртта, докато сме погълнати от дело, за което сякаш сме предопределени и чието незавършване ще предизвика всеобща скръб.
Може ли философът, изцяло обладан от вдъхновяващата идея, която ще преобрази човечеството, да предположи, че ще бъде призован в отвъдния свят и смисленото му съществуване ще секне точно в мига, когато си поема дъх, за да изрече заветните думи? Ако той умре по този начин, ще трябва да минат много векове, докато друг ум се яви, за да открие истината, която навярно е щяла да бъде изречена тогава.
Но историята предлага множество примери, когато най-ценният дух, приел човешки облик в дадена епоха, си отива твърде рано, без да му се даде време да изпълни земната си мисия дотолкова, че да бъде забелязана от простосмъртните. Пророкът умира, а човекът с безчувствено сърце и ленив ум продължава да живее. Поетът прекъсва песента си недопята или я продължава в небесните селения далеч от ушите на простосмъртните. Художникът оставя идеята на платното си недовършена.
Това буди у нас тъга. По-добре е недовършените земни замисли да не се доразвиват другаде. Това често помятане на най-съкровените човешки проекти може да се приеме като доказателство, че земните дела, колкото и да са одухотворени от благочестие и божествена дарба, нямат друга стойност, освен като занимания и проявления на духа.