Наред с другите неща Бог ни се открива чрез гласа на нашата съвест. Собствената си съвест можем да наречем светилник на душата. Дори и да е затъпена и помрачнена от греха, тя може да различава добро и зло, свидетелствайки за Божията святост.
Защо, когато правя зло в мен светва „червената лампичка“?
Съвестта ни е дадена от Бога. Тя се опитва да ни отвърне от злото и ни насочва към доброто. Съвестта може да стане нашият най-чувствителен учител и приятел, но когато грешим, ние смятаме, че тя е най-голямия ни враг.
Писанието казва: „Духът на човека е светило Господно, Което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“. С други думи, съвестта е Божията светлина вътре в нас.
В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант казва, че само две неща го карат да благоговее – звездното небе и закона на съвестта.
Неразкаяният грях може да притъпи и заглуши съвеста ни. И обратно, ако постоянно отделяме внимание на Божието слово усъвършенствуваме съвестта. Ставаме по-чувствителни към моралното и духовно зло.
В какво състояние се намира вашата съвест?

Първата нова религия в съвременна Корея Donghak е основана през 1860 г. от младия учен Чо Же-У.
Скитайки из провинциите по време на духовно поклонение, Чо чул глас, който му казал:
„Не бой се. Човечеството ме нарича Върховния Санже. Бях изпратен, за да спася човечеството“.
След това Чо основал  Donghak – „Източно учение“, което било смес от нео-конфуцианството, традиционна шаманизъм, даоизма и народната религия.
Той проповядвал, че Sangjenim, господарят на вселената скоро ще се въплати в този свят и ще отвори вратата на небето, когато човечеството ще страда от загадъчна болест.
Правителството на Чосон било разтревожено от новото учение, особено след въстанието на селяните през 1894 г.
Както въстанието така и новата религия били подтиснати и унищожени.

Един човек наблюдавал една червеношийка. Тя си намерила няколко насекоми в тревата, а след това кацнала на телефония кабел и започнала да пее. Повече от половин час птицата пеела химни и възхвалявала Бога, защото била доволна и удовлетворена от това, което ѝ е дал Отец. Тя не мислила и не се страхувала за това, какво ще яде утре.
Червеношийката не се оплаквала нито от цвета, нито от размерите на намерените насекоми, тя била напълно удовлетворена от това, което е получила.
Чули ли сте някоя птица или животно да мърморят и роптаят? А защо ние мъмрморим и постояннно от нещо сме недоволни?
Ропотът е недоволство, протест, изразено с не много висок глас, но напълно открито. Роптанието не променя ситуацията, но води до депресия, а от там към духовно падение.
Има хора, които и без нещастие, се смятат за нещастни.
Малко момиченце, на което баща му постоянно роптаел, казало на майка си:
– Мамо, аз знам кой какво харесва в нашето семейство. Иван обича бонбони. Жана обича сладолед, ти обичаш сладкиши, а аз банани.
Обиденият баща зароптал и казал:
– А защо не каза какво обичам аз?
Момичето отговорило:
– Ти винаги харесваш това, което нямаме.
Нима не е достатъчно да бъдат удовлетворени основните ни нужди?
“ …. задоволявайте се с това, що имате, защото сам Бог е рекъл: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя“.
Не бива да мърморим, а винаги да разчитаме на Бога.

Те бяха степни хора. Оскъдната си покъщнина пренасяха на коне и камили. Земята бе оскъдна на растителност и вода, за това често сменяха местата на юртите си, като търсеха нови пасища за добитъка си.

Нямаха писменост. Историята на рода се предаваше от един на друг пазител на родовата памет, който запомняше всичко наизуст, това, което е билo преди и което се случва сега. Така наречените поети запечатваха тази история на народа си в песните, които пееха край огньовете. В тях те пееха за юначни мъже, силни ханства, гладни години, дни на мъка и болести.

Такъв поет бе и Жиенбет. Той не стана хански поет, но ханът го ценеше повече от другите поети, защото не можеше да забрави как бe преследван в степта и младият поет му бе направил голяма услуга.

Бурно течеше животът на певеца. Колкото и пратеници да пращаше хана да го издирят, всички се връщаха с празни ръце.

Минаха две години. Певецът бе докаран с примка на врата и с искане да бъде съден. Ето какво му докладва война, преди да вкара вътре вързания поет:

– Жиенбет се влюби в 17-годишната дъщеря на нашият господар Харун. Ти знаеш, че певецът е известен с чудния си глас из цялата степ, но е последния бедняк между нас, има само кон и звънката си домбра. За да не плаща откуп, той грабна красивата дъщеря на господаря и я отведе в планината. Харун се ядоса и веднага изпрати потерия. Бегълците бяха заловени, но тъй като знаеме, че ти, хане, имаш слабост към певеца, не го убихме на място.

– Какво си направил Жиенбет? – попита ханът, когато го въведаха в ханската юрта.

– Може ли певец да говори с вързани ръце?

Ханът заповяда да развържат ръцете му. Жиенбет грабнал своята домбра и се защити със следната песен:

“ През навъсените есенни дни ходят овни и космати камили. През пролетните бурни дни се раздвижват могъщи бикове и бързоноги коне. Певецът е изпълнен с любов цяла година и в летния зной, и през лютата зима. Опиянен от любов се озовах пред тебе, хане. Вземи ми главата, убий любовта.“

Ханът се усмихна и се обърна към бащата на момичето:

– Какво ще стане като убиеш дъщеря си и зет си? Ще залепиш ли счупената пила? А, че е счупена, няма съмнение. Не е ли по-добре да простиш?

Прости бащата на невястата, но двамата млади избягаха далече от хората. Заживяха в подножието на планината. Жиенбет стана любимец на народа, защото не ходеше по богатите сватби. Но не оставяше сватба на беден човек от степта бе своята сладкогласна домбра и пълнеше сърцата на хората с радост.

В едно семейство починал човек. Позната на това семейство позвънила в магазина за погребални услуги, за да поръча венец.
– Да, слушам, – отзовал се глас приемащ поръчките.
– Приемете, моля, поръчка за надписана траурна лента, аз ще дойда в 17.00 часа и ще взема венеца.
– Добре, а какво искате да бъде написано на лентата?
– „Почивай в мир“ и от двете страни, и „Ще се видим във вечността“ ако се побере.
Когато жената дошла да си вземе поръчката, на венеца тя прочела следното:
„Почивай в мир и от двете страни, ще се сещнем във вечността, ако се поберем“.