Люлеещи се столове са изобретение, което сравнително наскоро е навлязло в Америка.

Някои хора смятат, че те са измислени от Бенджамин Франклин, но това не е така.

Първите люлеещи се столове са се появили в началото на 18 век и много се харесали на хора, които имали болки в гърба или ревматизъм.

Това не е просто люлеене, което ви успокоява и което благотворно влияе на самочувствието ви.

Люлеещият се стол автоматично настройва центъра на тежестта на човек, седящ върху него, което му дава възможност да заемете най-удобното положение.

Филип и Тихомир току що бяха излезли от църковната сграда. Това, което чуха днес на библейския урок, силно ги бе развълнувало.

Много пъти бяха слушали за разпятието на Христос, но днес сякаш тази история оживя в сърцата им.

– До сега не съм осъзнавал така ясно последствията от човешкия грях, – каза Филип.

– Именно заради него Божият Син беше разпнат.  Не заради Пилат, не благодарение предателството на Юда, не и поради виковете на тълпата: „Разпни го!“, а в резултат на греха на цялото човечество, – с болка каза Тихомир.

– Ужасите от войните и бедността, мъката от самотата и отхвърлянето, отчаяния плач на сираци и вдовици, предсмъртния вик на умиращия от глад, …. и хиляди други трагедии свидетелствуват за това, че живеем в свят, който е отровен от греха, – констатира Филип.

– Ето от това е умрял Исус, – продължи да разсъждава на глас Тихомир. – Горчивата чаша на човешкия грях е причина за Неговото разпятие.

– Спомни си, – отбеляза Филип, – в последните часове от живота си Исус се е молил: „Отче Мой, ако е възможно, нека Ме отмине тази чаша; не обаче, както Аз искам, но както Ти искаш“.

– Нямаше ли друг начин? Защо Той е изпил тази отвратителна чаша? – възнегодува Тихомир.

– За да не я пием ние с теб, – отговори Филип.

– Греха порази Исус на кръста, но по-силна от греха е Божията любов, – възкликна възторжено Тихомир. – А тя възкресява всеки от нас за нов живот, ако повярваме в това, което е направил Христос за нас.

Двете момчета се засмяха и плеснаха дланите си.

Мнозина  смятащи се за интелектуално извисени над другите, разглеждайки събитията случили се на Възкресение Христово, възмутено възкликват:

– Това не може да бъде. То противоречи на естествения ход на нещата.

На такива им е скъп света, където всичко е естествено и обяснимо. За тях вярата в смъртта и възкресението на Христос включва  риск да се пренебрегне „естествения ход на нещата“ в този свят.

Такива не могат да придобият вяра и да се доверят на Бога, защото попадат в непредсказуема област, където няма гаранция и увереност в това, което са свикнали да очаква в ежедневието си.

Вярата в Разпнатия Христос е призив към собственото ни разпятие. Когато човек търси Небесното царство, се увеличава риска да „загуби“ това, което има тук на земята, макар и малка гарантирана радост.

Малко са хората, които са готови да живеят въпреки стихиите в този свят.

От тук и желанието на човек да се приближи до Бога, се свежда до практически земното, което е полезно за обикновеното ежедневие. Ето защо формалната религия на нашите съвременници повече прилича на бягство от Бога.

Христос е принесъл Себе Си в жертва, но за много от хората в света този дар се оказва ненужен. Колко жалко. На тях не им трябва Христос, а дядо Мраз, изпълняващ желанията на тези, които през годината са се държали добре.

За съжаление хората са привлечени от второстепенните неща и християнството не е част от техния живот.

Нищо в света не е смущавало тъй силно човешкия ум и не е разкривало тъй ясно неговото безсилие, както това е направил Кръстът. Още преди векове, когато Той за първи път се е издигнал на Голгота, е станал за света най-голямата съблазън и най-голямото безумие.

Бог не премахне страданието и човешката болка, Той ги направи Свой Собствени, приемайки смърт и поругаване.

Грехопадението, Божието дълготърпение, въплъщението в образ на роб, срамната смърт на Кръста, Възкресението всичко това е за тези, които са позволили на Христос да влезе в живота им.

Празниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

Пролет е. След работа Вера мина през градския парк. Раззеленилите се дървета и цъфналите цвета я покориха. Тя пое  дълбоко въздух, вдишвайки аромата на събудилия се растителен свят.

Вечерта Вера си спомни за минутите прекарани в парка и си представи букет лалета. Спомни си времето, когато Марин на всяка среща ѝ носеше цветя и смутено ѝ подаваше внимателно увития букет.

– Пролет е. Птичките пеят. Днес видях такива красиви лалета, – Вера недвусмислено намекна на мъжа си за желанието си.

На следващата вечер Марин си дойде, но не носеше никакъв букет.

„Е, добре, – помисли си Вера, – ще опитам втори път. Може да е от недосетливите“.

– Пролет, птичка, а на мен толкова много ми харесват лалетата.

На следващата вечер отново нямаше цветя и Вера премина в настъпление:

– Ти подиграваш ли ми се? Два дена вече ти правя намеци, че искам лалета!

Марин се смути и се почувства виновен:

– Извинявай, обещавам да поправя този пропуск.

„Не всичко е безвъзвратно изгубено, – каза си Вера. – Сега нещата ще се оправят“.

На следващата вечер Вера сияеща и усмихната отвори вратата, на върналия се от работа Марин. Когато я видя той пребледня, а гласът му захриптя, като на ранен звяр:

– Ааааааааа, не …. забравих лалетата!

Вера се почувства неловко.

„Какъв ужас бе изписан в очите му, – с болка си помисли Вера. – Нима само с вида си можах да предизвикам такава реакция у най-близкия си човек?“

– Няма значение, – махна с ръка Вера и влезе навътре в стаята.

Не получаваме, защото не изказваме направо желанията си. А колко обиди носим в себе си поради недоизказани думи и мисли!

Нека се научим да наричаме нещата с истинските им имена. Тогава всичко би изглеждало по-лесно и елементарно. Нима е толкова трудно да го направим?