Разговарят двама вярващи в църквата.

– Брат, какво означават Божиите думи в Библията, адресирани към Адам.

– С пот ще се прехранваш от нея през всичките дни на живота си?

– Според мен, Адам е трябвало да яде хляб, докато се изпоти.

Един цар мъдро и справедливо управлявал страната си. Веднъж царицата му казала:

– Искам поданиците ми да бъдат от една народност. Нека всеки народ си има своя държава и там всеки от съответния език да отиде и да си живее. Не съм съгласна в страната ни да има разнородни националности и етноси.

Царят нищо не ѝ отговорил, но отишъл в градината на съпругата си и оскубал всички цветя с изключение на червените лалета.

Когато на сутринта царицата излязла в градината си, тя се стреснала и започнала да се вайка:

– Кой е оскубал градинката ми? Как е посмял? От къде е успял да влезе?

– Аз изскубах цветята, – казал царят.

– Но, защо? – гледала го с укор царицата. – Какво са ти направили?

– Нали искаше държава  с поданици само от една националност и един и същи етнос? Всички цветя са различни, но това прави градината красива. Защо искаш да се отърва от поданиците си, които не са като местните жители на страната ни?

Веднъж малкият Томас Едисон се върнал в къщи и заварил майка си обляна в сълзи. Тя бързо изтрила лицето си с кърпа и казала, че плаче от радост.

Показала му писмо, което бил изпратил учителят на Томас и го прочела на глас.

Там било написано: „Вашият син е гений. Това училище е твърде малко за него и тук няма учители, способни да го научат на нещо. Моля ви, учете го сами“.

Минали години, майката на Едисон умряла, а Томас станал велик изобретател, инженер и учен. Неговото име било записано в историята на науката и техниката.

Веднъж, преглеждайки стари писма от семейния архив, той намерил същото писмо, което бяха изпратили на майка му от училище.

Там било написано: „Вашият син е умствено изостанал. Ние не можем повече да го учим в училище заедно със другите деца. Затова ви препоръчвам да го обучавате самостоятелно в къщи“.

Едисон ридал няколко часа без да спира.

На този ден той написал в дневника си: „Томас Алва Едисон е бил умствено изостанало дете. Благодарение на героичната си майка той е станал един от най-големите гении на своя век“.

Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……

Въпросът на Господа, от който на Петър му стана болно, му помага да разбере, че Христос все още го обича.

Господ поръча на Петър:

– Паси овцете ми.

T.e. Исус му каза: „Занеси любовта Ми на другите“.

Овцете попаднали при Христос, са цяла напаст. Оваляни в калта, бодат се, а други се стремят да се изплъзнат.

Божията любов е достатъчна за всички и за мен също. Ако обичам Господа, няма да се подчинявам на своите симпатии и антипатии, защото аз имам работа, да паса овцете Му.

В тази работа няма почивни и празнични дни, тя не се зачита за пенсия.

Бъдете внимателни, не заменяйте Божията любов с дела, които стават поради човешка привързаност, защото това ще доведе до охулването ѝ.