Първите християни бяха повярвали в Господ Исус. Решиха да го следват и да Му служат. Дадоха му сърцата си.

Каква радост имаше при това тяхно решение?! Никой не ги принуди или застави да постъпят така.

Колко общи неща имаха те?

Те имаха общ Спасител, Който умря за тях и проля кръвта си за прощението им.

Общ беше Святият Дух, Когото те радостно приеха.

Общ беше врагът: грехът и злото, против, което воюваха.

Обща бе целта им, прославянето на Бога и спасението на човешки души.

Не е чудно, че всичко това ги сплоти в неделимо цяло.

„А множеството на повярвалите имаше едно сърце и една душа“.

Къде има подобно нещо? Понякога в живота и литературата срещаме подобни образи.

Двама души силно се обичат и решават да сключат брак. За тях казват, че са станали една душа. Но колко често малко след това те се развеждат.

А тук имаме не двама, а хиляди души.

Какво чудно явление и то сред един свят, в който човекът за човек е вълк. До скоро тези хора са били чужди един на друг. Не са се познавали.

По правило във всеки непознат подозираме неприятел. Дори и малкото дете по инстинкт счита непознатия човек за враг.

Тогава как да си обясним това странно явление, което се е случило сред първата християнска църква?

Това са били хора, които са посветили сърцата и живота си на Исус Христос. Обърнете внимание, не се казва „множество от човеци“, а „множество от повярвали“.

Истинската пълна вяра води до единодушие.

Бай Петър беше едър мъж. Той имаше голям и хубав магазин с много стоки.

Веднъж Минчо го попита:

– Когато започна търговията беше ли вярващ?

– Бях, – каза Петър. – Тогава започнах търговията с молитва. Бях предал сърцето си на Бог и Му казах: „Господи, искам да започна, но не искам да правя нещо, което Ти не одобряваш. Искам в работата си да бъда напълно честен“.

– Тази молитва имаше ли отговор веднага? – полюбопитствува Минчо.

– Първоначално магазинчето ми бе много малко. нямах много стоки, а и клиентите ми не бяха много. Изкарвах колкото да закърпя положението.

Минчо го слушаше с интерес, той очакваше с нетърпение да чуе, как Бог се е намесил  в работата на бай Петър.

– Един ден в магазина ми влезе непознат човек, – продължи разказа си магазинерът. – Изглеждаше интелигентен. Купи нещо съвсем малко и си тръгна. По едно време погледнах на пода и видях там един портфейл. Когато го отворих в него намерих много банкноти.

– Поиска ли ти се да ги вземеш за себе си? – попита Минчо.

– Дори и през ум не ми е минавало, – поклати глава бай Петър.

– Този човек върна ли се да си търси портфейла? – заинтересовано попита Минчо.

– След около половин час дойде същия човек, – каза магазинерът.- Той беше много притеснен.

Тогава бай Петър беше го попитал:

– Какво има?

– Парите, парите …, – объркано бе започнал да обяснява човека. – Парите си изгубих някъде…

– Това ли търсиш? – Петър беше му показал портфейла, който беше намерил на пода.

– Ето вземи малко от тези банкноти, като награда, – бе предложил радостно човекът.

– Не мога да ги взема. Пари, които не са спечелени с труд, те не са благословени.

– Добре, тогава ще ти се отплатя по-друг начин.

– Ама и ти си един човек, – зачуди му се Минчо. – Човекът ти дава пари от благодарност, а ти ….. И как ти се отблагодари?

– Чух от Васил, – каза Петър, – че тръгнал от къща на къща, разказвал им какво съм направил, а после ги съветвал: „Само при него да пазарувате. Той е много честен човек“. И от тогава тръгна всичко …

Не е радостно да представяме пред човеците разпнатия Христос. По този начин ние им заявяваме:

– Вие сте грешни и окаляни. Трябва да се покаете и да приемете Христовата жертва за себе си.

Това оскърбява празната човешка гордост.

И въпреки всичко Кръстът си остава небесния отговор за най-дълбоката човешка нужда – спасението на човешката душа.

Как сме ние? Има ли нещо, което да закрива или замъглява Христос в живота ни? Стои ли нещо между Него и нас?

Нека разпнатия Христос, Който изобличава, но прощава и спасява, да бъде всичко за нас.

Нека всички земни блага преценяваме през призмата на Христос.

В историята на американските затвори има два случая, когато наказанието на подсъдимия се променяло от смъртно с доживотен затвор.

Но смъртта на електрическия стол все пак ги застигнала.

През 1989 г. Майкъл Андерсън Годвин сам си устроил електрически стол. Той седнал на метална тоалетна в своята килия и едновременно с това ремонтирал телевизор. Получило се късо съединение, когато захапал проводник.

През 1997 г. подобно произшествие се случило с Лорънс Бейкър. Той също седнал на метална тоалетна и гледал телевизор със собственоръчно приготвени слушалки.