Дългоочакваният дъжд леко почукваше върху стъклото на прозореца. Рая се бе заслушала в удивителния звук на падащите капки. Те оформяха нежна и вълнуваща мелодия.

– Не мога да видя дъжда, – каза си тя, – защото е много рано, а вън все още е тъмно, но хубавото е, че най-сетне заваля.

Неусетно мислите я отведоха към Живата Вода.

– Каква огромна разлика има между дъжда и Живата Вода, – възкликна Рая.

И тя си представи, как дъждът се излива непрекъснато в продължение на много дни.

– Оу, – изненадано ахна Рая, – ако продължава така, ниско разположените райони ще се наводнят. Дъждът ще бъде твърде много, но не и Исус за нас. Можем да се уморим и преситим от дъжда, но това не може да стане, когато сме в присъствието на Спасителя.

Рая се върна назад в спомените си, когато шофираше колата си в една неочаквана буря. Вятърът блъскаше големи водни струи в предното стъкло и нищо не се виждаше напред.

– Дъждът може да направи пътя ни труден за движение, – отбеляза Рая, – но Исус ни помага да се придвижваме успешно в живота. Изливащите се потоци от небето могат да ни попречат да правим това, което искаме, но Исус ни помага, особено в неща, които Той иска да направим.

До скоро бе суша. Тревата пожълтя. Земята бе станала суха. Бяха пресъхнали кладенците. Реката бе намалила руслото си. Всичко плачеше за влага.

– Когато не прекарваме достатъчно време с Исус, – подчерта Рая, – страдаме от духовна суша. Необходимо е дъждът да бъде в точното количество, нито твърде много, нито твърде малко, за да се напои земята изобилно. В Исус се намира мярката за това точно количество, което е от полза за нашите души. И колкото повече пием от Живата Вода, която Той ни предлага и дава, толкова повече ще искаме от нея.

Дъждът продължаваше да се излива още по-силно навън, но мислите на Рая бяха насочени другаде.

Тя стана от леглото, падна на колене и започна да се моли:

– Господи, нека дъждът на Светият Дух работи върху нас. Нека ни изпълва с още повече любов, така че преливайки от нас, тя да залее онези, които още не познават Живата Вода …..

Една красива пеперуда се носеше волно във въздуха. Изведнъж тя се наклони и падна в издигнали чела нагоре теменуги. Когато Лидия видя красиво обагрените криле на насекомото, изтича в задния двор, влезе в кухнята и бързо грабна един стъклен буркан.

– Отдавна мечтаех, да си хвана такава пеперуда, – задъхано се усмихваше момичето на себе си.

При връщането си Лидия се спъна и се удари в бетонната ограда. Буркана падна и се разби. Едно голямо парче стъкло от него отскочи и отбеляза кървава диря върху ръката на момичето.

Тази рана съвсем не бе безобидна. За нея трябваха осем шева, за да се затвори напълно.

Днес белегът като гъсеница пълзи по ръка на Лидия, особено когато извършва някакво движение с нея. Той разказва историята за едно нараняване и едно изцеление.

Когато гледаше вече оздравялата си ръка, Лидия си спомняше за случая, когато Исус се яви на учениците Си след смъртта Си. Тогава Той бе казал на Тома:

– Дай си пръста тук. Виж раните от гвоздеите на ръцете Ми. Протегнете ръка и я сложи в ребрата Ми.

С това Искаше да му покаже, че е същия, Който Тома е познавал преди. Той бе възкръснал от мъртвите с белезите на Неговото страдание, които бяха все още видими.

Тези белези сочеха към Спасителят. Те разказваха историята на нашето спасение.

Прободените Му ръце и крака от пироните и раната в ребрата Му разказваха историята за болката, през която Исус бе преминал, а след това бе изцерен.

Грехът ни е опустошил и разкъсал, но Исус дойде, за да ни възстанови и направи едно цяло.

Павел гледаше залязващото слънце. Той бе омаян от преливащите във хармония краски. Пленен от картината, която се разкриваше пред очите му, си каза:

– Никога до се сега не съм си мислил за Бог като художник, а това, което виждам сега или при изгрева е повече от прекрасно. Един с друг изгревите и залезите не си приличат.

Преливащи багри в розово и злато бавно оцветяваха небето. Лек ветрец нашепваше тихо в клоните на дърветата.

Листата бяха променили цветовете си. От зелени се бяха превърнаха в искрящо жълти и пурпурно червени.

Беше есен. Пейзажът представляваше пъстра плетеница от красиви, меки и светли тонове.

– Да, Бог е наистина художник, – възкликна Павел. – Той е Най-великият Художник и Творец на всички времена.

Сърцето на Павел преливаше от радост и любов. Кой може да остане безразличен пред такава величествена картина.

– Като си помисля, – задълбочи се в мислите си Павел, – не само природата е Божие творение. Всеки от нас е един красив шедьовър. И не е просто образец, а творение, за което Бог има съвършен план.

Павел се загледа в последните губещи се светли лъчи и се запита:

– Какъв ли е плана Му за мен?

А после се усмихна и сам си отговори:

– Да върша добро. Не се съмнявам, че Бог има специална задача за мен, в чийто зародиш се намира моето призвание.

Нощта бързаше да заеме мястото си, като нахално и нагло гонеше пред себе си измореният и изтощен ден. По това време Таня обичаше да се обажда на майка си.

Момичето вече трета година бе студентка в големия град, но връзката с майка ѝ бе доста силна. За това тя често звънеше по телефона и двете разговаряха надълго и широко.

– Днес Тодор постоянно ми досаждаше, – оплака се Таня на майка си. – Само дърдореше и не млъкваше през цялото време.

– Защо се учудваш на това? – бързо реагира майката. – Обикновено такива хора действат така, с цел да се покажат, да се изтъкнат, искайки да ги забележат.

Нещо трепна в Таня и тя гузно добави:

– Нали и аз често те отегчавам и притеснявам, с моите безкрайни приказки по телефона. Но аз съвсем не се изтъквам по тоя начин….

– Е, ти го правиш, за да ти се обърне внимание, – пошегува се майката.

Тези думи докоснаха болното място на Таня. По-късно след като приключи разговора с майка си, огорчението сви гнездо в сърцето на девойката.

„Навирам се и смущавам майка си, – помисли си Таня.  – Навярно ѝ е писнало от моите обаждания“.

Два дена Таня мълчеше.

„Е, може би има повече часове или е заангажирана в други мероприятия, – помисли си майката на Таня. – По-добре да не я притеснявам“.

На третия ден Таня звънна:

– Здравей, мамо! Добре ли си? Извинявай, аз малко ти се бях поразсърдила …..

– За какво? – изненада се майката.

– Нали каза, че ти се обаждам, защото търся внимание и аз се огорчих. Мислех си, че само те безпокоя и тормозя с моите приказки. Един вид не те оставям намира.

– Как можеш да си помислиш такова нещо?

– Е, случиха ми се и други неща през този ден и в такива моменти започвам да си мисля какво ли не.

– Нима не разбра, че аз само се пошегувах?

– Знаеш ли, когато казах на Кирил, едно момче от нашия курс, че съм ти се разсърдила, той само поклати глава и каза: „Женски работи“.  Тогава се засмях и разбрах колко глупаво е било всичко.

– Съжалявам, че си се чувствала така, – тъжно каза майката. – Човек със теб дори не може да се пошегува.

– Не ти се сърдя и те моля да ми простиш, – умолително прозвуча гласа на Таня по телефона.

– И ти ми прости, – нежно добави майката, – нямах престава, че тогава си имала по- тежки моменти и шегата ми е била неуместна.

Най-накрая двете се разбраха. Мирът и радостта от общението между тях се възстановиха отново.

Колко е хубаво да имаш до себе си човек, който да те разбира и подкрепя. Пламен и Румен, които не бяха вече така ентусиазирани и запалени, както в младостта си, бяха останали приятели през трудните изминали години.

Пламен бе женен, имаше деца и внуци, а Румен бе останал сам. Той не бе намерил сродна душа, с която да се обвърже.

Двамата често се срещаха, защото живееха съвсем наблизо. Споделяха и се оплакваха от несгодите на ежедневието. Съветваха се в трудни ситуации и бяха опора един за друг.

Днес Румен излезе до магазина да напазарува и още от далече забеляза киселата физиономия на приятеля си. Той приближи до Пламен и го попита:

– Защо си така оклюмал? Пак ли са ти потънали гемиите?

– Вчера с жена ми спорихме цял ден за парцали, – въздъхна тежко Пламен.

– Какви парцали? – попита озадачен Румен.

– Нали знаеш жените, – започна тъжно да обяснява Пламен, – като видят някоя нова рокля, костюм, палто и нещо от този род пощръкляват, докато не го придобият. Та моята си харесала едно кожено палто от норка и ми наду главата за него. Но дават ли се толкова много пари за нещо, което един или два пъти най-много ще облече в годината, а после го оставя на склад в гардероба?

– Е, – леко се усмихна Румен, за да не обиди приятеля си, – Кой надви? На кого бе последната дума?

– Нима се съмняваш в мен?! – възкликна Пламен. – Разбира се, че моята, нали съм глава на семейството.

– И какво ѝ каза? – любопитно го изгледа Румен.

– Нека Бог да бъде с теб, купувай го!