Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.

Денят си отиваше. Светлината намаляваше, но Жан продължаваше да върти в ръцете си една снимка и внимателно да се взира в детайлите ѝ.

На нея бяха двама възрастни хора, които той познаваше много добре.

В последните години мъжът се разболя тежко и доста се залежа. Въпреки заболяването си, той заяви твърдо:

– Ако ще мра по-добре в къщи да бъде. Не искам да отивам в болницата.

Тялото му бе безпомощно. Заболяването бе унищожило мускулите му.

Да, той бе слаб и немощен, но постоянно търсеше с поглед жена си.

Усещайки, че я дири, тя веднага отиваше при него и всеотдайно се грижеше за съпруга си. Гледаше нищо да не му липсва и да му е удобно.

Бръснеше го, къпеше го, хранеше го с лъжичка и внимателно поднасяше чаша към устата му, за да пие. Миеше лицето му и чистеше зъбите му.

Може би ще си кажете:

– Та той е почти труп. Защо са необходими толкова грижи за него.

Когато човек обича, той дава всичко за любимия си.

Жан гледаше двамата старци и шепнеше:

– Каква самоотверженост. Какъв пример за слуга.

А нима Исус не ни остави такъв образец за подражание?!

Спас отново бе изпуснал нервите си и бе крещял, а сега съжаляваше за своята невъздържаност.

Пламен седеше до него и го разбираше напълно. Те бяха приятели още от деца.

– Как можах? – укоряваше се Спас.

Той чупеше ръце и бе отчаян.

– Разбери, – кротко се обади Пламен, – Те не мислят. Само отговарят.

– За кого говориш? – нервно запита Спас.

– За емоциите, – обясни спокойно Пламен. – Те вземат „назаем“ мисли и така подтикват чувствата ти.

– И какво излиза? – Спас разроши косата си с ръка. – Това, което мисля определя чувствата ми?!

– Твоите емоции се създават и управляват от начина ти на мислене за обстоятелствата в живота си. За това ако искаш да преодолееш емоциите си, трябва да овладееш мислите си.

Спас само леко се размърда, но нищо не каза.

– Лукавият е майстор в насаждането на мисли в ума ти, – продължи Пламен, – а ти ги възприемаш като свои.

– Много пъти съм го чувал да ми нашепва: „Не можеш да преодолееш ниското си самочувствие, нито желанието да се сравняваш с другите“, – призна си Спас.

– „Не можеш да промениш старите си си навици. Трудно ти е да се справиш с депресията“. – продължи в същия дух Пламен.

– Не мога да се освободя от емоционалното си робство, – въздъхна тежко Спас.

– Той може да ти казва много такива неща, дори и под негово влияние да ги изричаш сам на себе си, – ентусиазирано заговори Пламен,

– Какво да правя? – Спас с надежда се взря в приятеля си.

– За да преодолееш всичко това, трябва да спреш да вярваш на лъжите му.

Спас наведе глава.

– Всички тези твърдение може би са били верни за старото ти естество, – въодушевено продължи Пламен, – но то вече е умряло на кръста с Христос. Ти си вече ново създание. Старото премина. Всичко в теб е ново.

Мракът се бе сгъстил. Бе облачно и нито една звезда не се появи на небето.

Лято бе в разгара си, а лека хлад нахлуваше от отворения прозорец.

Времената бяха трудни. Така наречената пандемия COVID-19 обърка доста неща.

Станимир бе паднал на колене, плачеше и горещо се молеше:

– Татко, имам нужда от Теб точно сега. От месец съм без работа, не получих обезщетение за безработен…….

Сълзи се стичаха по лицето му, а сърцето му бе свито като на уплашено птиче.

Станимир пое дълбоко въздух и продължи:

– Очаквах, че бързо ще разрешиш проблемите ми, защото ме обичаш, грижиш се за мен, но сега се чувствам изоставен …..

Болка раздираше гърдите му и самият той не можеше да превъзмогне отчаянието

– Помогнете ми да повярвам, че ще ми помогнеш в тази трудна ситуация…….

Понякога изглежда невъзможно да повярваме, че Бог е добър за онези, които му се доверяват и за този, който го търси. Особено когато не виждаме край на нашите страдания.

Но ние не можем да не викаме към Него и да вярваме, че Той ни чува и че ще бъде верен, за да ни доведе до края.

Нерешителен и Уверен бяха двама приятели. Първият никога не пристъпваше да извърши някаква работа ако не е осигурил благоприятния ѝ изход, а втория във всичко се доверяваше на Бога и пристъпваше смело към всяка задача.

Уверен мечтаеше да посети много страни, да изучи манталитета и нравите на много народи.

Той не се поколеба нито за миг в желанието си и един ден реши:

– Тръгвам.

Преди да потегли на дългото си пътешествие Уверен се отби при приятеля си и му заяви:

– Решил съм да се отправя на дълго пътешествие. Това е една от мечтите ми. Предстои ми да преодолея много планини и реки, подкрепи ме в молитва.

– Какво ще вземеш със себе си за това дълго пътешествие? – попита Нерешителен.

– Шише с вода и малко хляб, – усмихна се се Уверен, – а другото по пътя ще се нареди.

Нерешителен строго погледна приятеля си и го смъмри:

– Ти си много недалновиден. Не бъди толкова неразумен. Аз също мечтая за такова пътешествие, но докато не се уверя, че имам всичко необходимо, не бих тръгнал.

Изминаха три години и Уверен се върна. Той побърза да посети приятеля си, за да сподели какво е видял.

Нерешителен го изслуша, въздъхна тежко и си призна:

– За съжаление аз още не съм се приготвил за пътуването си.

„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.