Чия е заслугата

На градската кула имаше часовник. Кога бе поставен там никой не знаеше, дори не се помнеше името на този, който го бе направил.

Стрелката показваща часовете, ярко блестеше, особено, когато бе слънчево. Дали заради това или друго нещо, но тя смяташе себе си за много важна.

Отбелязваше „своите“ заслуги и непрекъснато се хвалеше, като пренебрегваше другите части на часовника.

– Не трябва ли да ми се отдава по-голяма почит? – питаше тя. – Служа на целия град. Дали работят или почиват все със мен се съобразяват.

Другите части на часовника слушаха това надменно самохвалство, но не му обръщаха внимание и продължаваха работата си.

А стрелката продължаваше още повече да се надува от гордост:

– Следят ме внимателно, когато отиват в съда или излизат от него. Поглеждат ме и камбаната звънва, призовава хората на молитва. С други думи аз им показвам необходимия час. Съобразяват се с мен кога да излизат и кога да се прибират по домовете си. Целият град е в краката ми.

Зъбните колела на часовника леко се усмихваха и продължаваха неспирното си движение.

– Всичко виждам и забелязвам, а вас кой ви знае? – пренебрежително отбеляза стрелката.

И така ден и нощ тя се не спираше с хвалбите си. Превъзнасяше се и се мислеше, че без нея не могат да направят нищо.

Един ден частите на часовника я скастриха:

– Почакай. Ако ние не те задвижвахме, ти нищо не би могла да направиш. Хвалиш се, но се изявяваш благодарение на нас.

Колко често човек се самоизтъква и величае чрез трудът на другите, без които той не би съществувал.

За празник ли бе

Угаждайки си на капризите, не осъзнаваме дали това което искаме е в наша полза или вреда.

Скоро щеше да има празник в селото. Хората с нетърпение го очакваха. Приготвиха си изобилие от храна и питиета.

Замечтаха се:

– Колко много радост ни очаква занапред.

– Ще се разходим по мегдана.

– Предстои ни да посетим този или онзи.

– Скъпи гости ще ни посетят.

Празникът дойде, но времето се развали. Хората останаха по домовете си.

Кой ще иска да се разкарва под дъжда и да гази кал?!

Започнаха да се оплакват едни на други:

– Няма почивка за нас. Орем сеем и жънем, все работа ни чака.

– Една седмица имаме да се позабавляваме в годината, то пък дъжд и кал се случи.

Мърморят хората и недоволно клатят глава.

Най-старият от тях се надигна и ги смъмри:

– Неблагодарни сме. Не знаем какво искаме. Жегата изгори хляба по нивите, а те реват, че не могли да празнуват.

Невежеството води до катастрофа

Борислав бе увесил нос и тъжно си мислеше:

– Защо трябва да уча. Някой ден могат да ми хрумнат и полезни идеи като тези, с които искат да ни пълнят главите в училище.

Дядо му го слушаше и недоволно поклати произнесе:

– Дали ще се появи такава идея в главата ти, няма значение, но всичко, което научиш може да ти бъде от полза.

– А ако се случи така, че това, което ми трябва не сме го изучавали по никой предмет, – Борислав предизвика дядо си.

– Възможно е, – повдигна вежди старецът, – но по-добре научи нещата, за да не се червиш после.

Един ден дядото повика внука си и го помоли:

– Ти си млад и силен, а аз вече не мога. Би ли ми помогнал да премахна бурените от градината?

– Разбира се, – с готовност се отзова Борислав.

Когато влезе в градината, ентусиазмът на нашит юнак секна.

Тук имаше толкова много растения, че главата ти да се замае. Някои от тях бяха цъфнали и изглеждаха прекрасно.

– Кои да скубя? – почеса се по главата Борислав.

Той не внимаваше много по време на уроците в училище. Тогава си казваше:

– За какво ми е да уча, например, ботаника? Ако ми трябват плодове или зеленчуци отивам в магазина и си ги купувам. Там има билки, подправки и всичко, от което се нуждае организма ми.

Да, но сега как ще се изправи пред дядо си, за да признае своето невежество?!.

И той реши:

– Ще оставям тази, която ми харесва, а другата, ще я скубя.

Така той остави безполезната трева, а другата оскуба.

Градината на дядо му преживя небивала катастрофа.

Паузите

Времето застудя и хората се изпокриха по къщите. Повечето стояха край печките и се грееха.

Минчо и Боньо се бяха събрали в близкото кафене и разговаряха тихо. Двамата бяха музиканти. Учеха в консерваторията.

Обикновено предмет на техните обсъждания бе музиката. Те спореха и доказваха едно или друго.

– По време на паузите няма музика, – твърдеше Минчо.

– Но в нея се заражда нова такава, – провокира го Боньо.

– Добре, нали когато има пауза, прекъсваме? – подкрепи твърдението си Минчо.

– Но това не означава, че мелодията е завършена, – изрази несъгласието си Минчо.

– Е, да! Може да се каже и така, – съгласи се Боньо, – но аз нямах предвид това.

– Забележи и в живота ни, – започна настървено Минчо. – Понякога се появяват болести, провалят се плановете ни. Блъскаме се, но всичко е напразно. Така се създава паузите в химна на живота ни.

– И какво следва? – попита предизвикателно Боньо.

– Започваме да се оплакваме. Гласовете ни спират и нашата партия отстъпва от универсалния хор, постоянно издигащ се към Твореца, – обясни набързо Минчо.

– Съгласен съм, – поклати глава Боньо. – Музикантите също продължават да координират с ритъм, без да спират да броят. След това правилно улавят следващата нота сякаш няма прекъсване на мелодията.

– Ето виждаш ли?! – тържествуваше Минчо. – За това трябва да научим определения план на Бога, за да не се смущаваме от паузите в мелодията му.

– Не бива да ги пренебрегваме или изпускаме, – въздъхна примирено Боньо, – защото ще се изкриви мелодията и ще се наруши ритъма.

– Ако следваме Бога, Той сам ще следи за размера, – тържествено обяви Минчо.

– Създаването на музика е бавен и мъчителен процес, особено ако се отнася за мелодията на живота ни, – добави Боньо. – За това трябва да се вслушваме внимателно, както в мелодията, така и да внимаваме в паузите.

Пропиляната свобода

Дена бе дворно куче привързано на каишка. Бяха ѝ дали възможност да лае и съобщава за приближаването на всеки непознат, но това на нея не ѝ стигаше.

Да, храна и вода получаваше достатъчно, но сърцето ѝ копнееше за свобода.

Край нея отвъд оградата всеки ден преминаваха безпризорни песове. Тя ги гледаше и им завиждаше:

– Ех, ако можех и аз така свободно да се разхождам.

Тази мисъл за свободата дълбоко се вряза в съзнанието ѝ.

– Трябва всичко да обмисля, за да да направя всичко възможно да се освободя, – казваше си тя, навела глава над паничката, където я чакаше любимото ѝ лакомство.

Ядеше, но вече без охота.

– Трябва да внимавам да не създам големи неприятности и да натрупам малки, които не мога да оправя по-късно, – Дена ръмжеше заканително на въздуха пред себе си.

Един ден тя усети, че каишката, с която бе привързана към железния кол, започна да се къса.

– Аха, май е дошло и моето време, – зарадва се кучката.

Задърпа усилено, но уви….. Не бе толкова лесно, колкото си мислеше.

Хрумна ѝ нещо и тя весело изръмжа.

Започна усилено да гризе каишката и да я дърпа ….. накрая успя.

Почувства такова опиянение от свободата, че не можеше място да си намери.

Изгази лехите в градината. Изпомачка цветята. Събори всичко, което срещна на пътя си. Вдигна се голяма олелия.

– Дена се е отвързала, – развикаха се стопаните ѝ и хукнаха да я гонят.

Хванаха я. Свободата ѝ свърши.

Вързаха я, но не с обикновена кожена каишка, а със стоманена верига.

Дена жално гледаше наоколо и съжаляваше за пропиляното време.