Вълчи нрав

Вълкът приближи кошарата, там ставаше нещо. Но какво?

Той внимателно надникна през една пролука на оградата и видя.

Овчарят стрижеше вълната на овцете си.

Наблюдаваше го известно време, а после се почеса с лапа по главата.

– Интересно, – каза си вълкът. – Защо не им съдере цялата кожа. Аз така бих направил.

Той бе гледал в друг двор, където колеха овце. Там по друг начин постъпваха.

Известен бе и вълчият му нрав, докопа ли овца не ѝ прощаваше.

Вълкът се присмя на овчаря:

– Гледай колко глупав е този човек. То не си гледа интереса.

Към вълка се присламчи лисицата. Тя се завъртя около него и тихо пошушна на ухото му:

– Има нещо, което пропускаш, друже мой.

Вълкът бе готов да я сръфа, но мястото не позволяваше, за това само остро я погледна, а хитрушата продължи:

– Ти разсъждаваш като вълк, а не като овчар. Пастирът своите овце не убива.

Може би трябва да си вземем поука от това.

Да се свали вълната добре, но прекалим ли….

Идва време, когато няма от кого дори кожа да дерем.

Недомисленият съвет

Лъвът реши да сформира съвет.

– За какво?

– Да взема важни решения.

– Нека да сложа в него слонове, – каза си лъвът.

Наложи се да прибави и магарета.

– Но как може слонове с магарета заедно да седят, – възроптаха останалите животни.

Какво да се прави като лъвът не можа да събере необходимото количество слонове, за това добави и магаретата.

– Е, добре, – съгласиха се останалите, – слоновете са недостатъчни, но прибавянето на тези опърничави животни няма ли да навреди?.

– Така не се ли престъпва устава? – попита бизона плахо.

– Какво излиза? Глупаци ще съдят другите, важното е да се изпълни бройката, – възнегодува тигъра.

Когато лъвът създаваше своя съвет, той изобщо не очакваше, че ще изникне такъв проблем. За това примирено отбеляза:

– Наистина, умът на слоновете, не напомня на магарешкия.

Въпреки това съветът бе вече създаден. Какво ще се умува повече?!

И нещата тръгнаха не така, както би трябвало да бъдат.

Магаретата подлудиха слоновете.

Има време

На какво ви наподобява човек, който отлага всичко за по-нататък?

Имаше един строител. Викаха му Михо.

В сърцето си той пожела да построи дом. За целта започна да събира материали. Всеки ден ги поглеждаше и си казваше:

– Малко са. Все още са недостатъчни.

Накрая се престраши и започна строежа. Положи началото и се заредиха дни, седмици, години, а сградата стоеше недостроена.

Михо все отлагаше:

– Днес не съм в настроения, утре……

Или се почесваше по тила и добавяше:

– Малко почивка, нещата трябва да се доизкусурят …

И така строежа се проточи, края му се не виждаше.

Дойде смъртта и отнесе Михо.

Останаха само разхвърляните материали и не достроеният дом.

Кой е паднал

Минка бе много малка, но жадно поглъщаше всяка дума или звук. Така тя научи, че котката казва „мяу“, кучето – „бау“, враната – „га“, …

Един ден родителите ѝ я оставиха да гостува при дядо си и баба си.

Тук за Минка имаше много интересни животни и тя най-старателно запаметяваше, кое как вика.

Веднъж тя отиде с дядо си да пасе кравата. Цял ден гони пеперуди и мушици по поляната. Бе очарована от черните точки по червения гръб на калинката.

Лошото бе, че не можеше да разбере какви звуци издаваха тези страни същества.

На връщане дядо ѝ се спираше и бъбреше със свои приятели, а малкото момиченце подскачаше наоколо и откриваше още мълчалива малки животинки.

Когато почти стигнаха до портата, Минка радостно ускори крачка.

Дядо ѝ съвсем не бе очаквал това, спъна се в един корен и падна. Той хвана здраво повода на кравата и се опита да я спре. В същото време старецът правеше несполучливи опита да се изправи.

За да примами животното от устата му излизаше само:

– Му-му-у ….

Минка видя всичко, плесна с ръчички, изтича при баба си и започна да вика:

– Кава пада, кава пада ….

Притеснена баба ѝ притича да разбере, защо кравата е паднала.

Когато стигна портата, тя се успокои. Помогна на дядото да стане, а кравата бе отведена в обора.

Дълго време след това двамата старци се опитваха да обяснят на внучката си:

– Не кравата, дядо падна.

– Вика му-у-у, – упорстваше Минка.

– Дядо ти не е крава, – смееше се баба ѝ, – дори и да вика „Му-у-у“.

В бурята

Природата особено очарова с красотата си след буря. Суровите планини с техните скали искрят след подобна стихия.

Така и героите в живота се раждат в разгара на бурите и носят раните и белезите, нанесени им в битките на живота.

Ежедневието на Спас, както и на много други хора не бе леко. Всеки малко или много е съпровождан от голяма скръб, горчиво разочарование или огромен провал. Положението на младия човек не бе по-различно.

Мъката на Спас на фона на общата болка изглеждаше незначителна, но за него тя растеше, закриваше всичко около него и ставаше непоносима.

Той седеше в стаята си потънала в нахлуващия мрак, идващ от края на деня и търсеше изход от положението си.

Спомни си думите на дядо си, които бе чувал, когато бе още малък:

– В бурите, човек се подготвя за нещо важно. Ако Бог има нужда от дъб, Той Го засажда там където бушуват бури и се изливат дъждове. В замяна на това влакната му стават по-силни и той придобива нова мощ.

– А когато Бог има нужда от човек? – попита Спас и се усмихна тъжно.

Нощта бе заела вече мястото на деня. Младият мъж въздъхна и се загледа през прозореца в безброй светлинки, разкъсващи тъмнината.

– Да, – каза си той, – животът на истинския мъж е суров, а пътя му е стръмен.

Изведнъж душата му запя: „Разчупи ме, събери ме, извай ме, напълни ме,……“

Негов приятел от детството Тихомир му бе казал веднъж:

– Виж всеки, които е постигнал много чрез таланта, с които е надарен, преди това много е страдал.

Спас бе разтърсен от бурите и ураганите случващи се в живота му.

Той бе уморен и съкрушен, но разбираше, че това няма да е все така и го очаква нещо много хубаво. Такова, за което дори не си е мислил или мечтал.