Днес имаше невероятно слънце. Не бе горещо, а приятно топло.

Група младежи „мереха“ главната улица и си приказваха.

– Не можем всички да се спотайваме и да стоим на сянка, – размахваше ръце бунтарят на групата Стоян.

– Нуждаем се сянка, – веднага опонира Весето. – Ослепителният блясък на дневната светлина е твърде силен, вреди на очите. Затова те губят способността си да различават деликатните тонове на определен цвят и трудно оценяват различните му нюанси.

– Това зависи от разбирането ти за сянка, – обади се философско настроения Марко. – Тя може да бъде затъмнената болничната стая, болката на опечаленото семейство, живот в сянка или просто лишаване от слънце.

– Но не се страхувайте от сянката! – възторжено възкликна Виктор. – Има уроци, които могат да се научат само там.

– Снимка се прави само в тъмна стая, – отбеляза Стефан.

– В някои части на света сенчестите условия са най-добрите за развитието на растителността, – заразказва Ралица. – Красивата индийска царевица расте най-бързо под сянката на топла лятна нощ. Под парещите лъчи на обедното слънце листата му се сбръчкват, но появили се облак, те бързо оживяват.

– Красотата на звездния свят никога не се разкриват преди да настъпи нощта, – някак поетично се изрази Игор.

– Зеленината е особено богата в мъгливи, облачни страни, където винаги има много сянка, – допълни думите си Ралица. – Любителят на флората има чудесни цветя, които се отварят само по залез. Онези, които вечер отварят венчелистчетата си, не блестят в жегата, но достигат най-висшата си красота, когато пълзят дълбоките вечерни сенки.

– Сянката на Божията ръка ви води, нали е казано :“Той ме покри със сянката на ръката си“, – намеси се и Петър, който до момента следеше мълчаливо дискусията. – Не си мислете, че Той ви е отстранил. Вие все още сте в Неговия колчан и не сте изхвърлени от Него като безполезен предмет. Той ви държи до времето, когато намери за възможно да ви изпрати на мисия, в която ще бъде прославен.

Това бе малко селище и хората се познаваха помежду си. Срещнеха ли се, поздравяваха се учтиво. Някой и да отсъстваше дълго време, когато се завърнеше , откриваше, че още не са го забравили.

Недялко се забърка с някаква престъпна група в големия град и заплати скъпо за това. Три години лежа в затвора.

Прибра се и на улицата срещна кмета бай Мирон.

Недялко се стъписа. Сега най-много да му каже да се маха от тук. В селището им не търпяха зложелатели и нарушители на реда, а той бе такъв. Нали затова бе зад решетките.

Кметът едва позна младежа. Недялко бе брадясал, отслабнал, а в очите му се четеше нещо гневно и язвително.

– О, здравей, Недялко! – каза кметът, като му се усмихна щедро. – Радвам се да те видя. Добре дошъл. Как си?

Недялко смотолеви объркано:

– Добре …

И продължи нататък по улицата.

Той съвсем не бе очаквал такова посрещане. …. Нещо се преобърна в него.

– Само за това си заслужава да оправя живота си , – каза си той.

Минаха години.

Недялко и бай Мирон се срещнаха в големия град. Старецът не го позна, но младежът не бе забравил бившия кмет.

Недялко го приближи, свали почтително шапката си и каза:

– Може би сте ме забравили или не сте ме познали, но ви спрях за да ви благодаря.

Възрастният мъж погледна мъжът, който го бе спрял, но така и не си спомни кой е. Отдавна се бе пенсионирал и оставил кметското място. Забравяше имена, а изглежда и физиономии.

Недялко му се усмихна:

– Когато излязох от затвора, вие ми казахте една добра дума. Не бях очаквал такова посрещане, но това промени живота ми.

За вас да поздравиш някого не е кой знае какво, но за друг това може да се окаже много важно.

Времето се бе стопли и слънцето щастливо се усмихваше на небето.

Дончо заедно с майка си излезе на разходка.

Когато вървяха край реката едно водно конче се блъсна в момчето и бездиханно падна на земята.

Сърцето на Дончо се сви. Той се наведе, взе в ръцете си пострадалото насекомо и започна ритмично с пръст да натиска телцето му.

– Какво правиш? – попита майката на момчето.

– Изкуствено дишане, – отговори Дончо, като продължаваше съсредоточено да извършва същото действие.

– О, мило мое момче, – усмихна се майката, – водното конче е много нежно. Твоята намеса няма да му помогне. Ако е още живо, може само да му навреди и дори да умре.

– О, мамо, аз съм виновен за смъртта му. Изпречих се на пътя му и то умря.

– Едва ли, – повдигна вежди майката.

– Да, но ако не бях го пресрещнал …..

– Водното конче само си е виновно. Когато лети трябва да гледа пътя, а не в смартфона си – и жената намигна на сина си.

Дончо погледна към майка си и се усмихна.

Времето постоянно се менеше. Вчера валя сняг, а днес капят капчуците. Хората притисната от проблемите си в ежедневието, като че ли не забелязваха това.

Станчо се връщаше от работа. Той забеляза, че край пътя бяха изхвърлили голяма камара пръст и строителни материали.

Върху купчината се боричкаха група деца. Те играеха една доста популярна игра – Върховният владетел.

Правилата ѝ са много прости, но и доста груби. Целта е да достигнеш върха, като отблъскваш всеки, който заплашва да заеме мястото ти.

Битката на върха не преставаше, защото достигналите до там искаха да свалят възцарилия се владетел и те да поемат властта.

Станчо се замисли.

– Тази игра се играе навсякъде, – каза си той, – в класната стая, в бизнеса, дори в спалнята. И тъй като мястото на върха е само едно, хората са склонни да се избутват и мачкат.

Представи си нерадостните картини, които изплуваха от спомените му.

– За да станеш владетел, някой ще пострада и той няма да е единственият, – усмихна се тъжно Станчо. – Нашата арогантност може да доведе, до разрушаване на брак, разделяне на приятели, раздори на сътрудници в офис……

Гордостта има висока цена, но не я плащайте.

По-добре приемете този съвет:

„Не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва“.

Магарето заяви на тигъра:

– Тревата е синя.

Тигърът оспори твърдението му:

– Глупости. Тревата е зелена.

Между двамата избухна спор. Не стигнаха до съгласие и решиха да отидат при лъва, той да разреши, кой от двамата е прав.

Лъвът си седеше на трона.

Магарето се поклони и бързо представи проблема:

– Ваше величество, нали тревата е синя?

Лъвът недоволно погледна към тигъра и каза:

– Да, тревата е синя.

Магарето се зарадва и предложи:

– Тигърът не бе съгласен с мен. Спореше и ме дразнеше. Накажете го.

Лъвът обяви:

– Тигърът да мълчи пет години.

Доволно от присъдата, магарето си тръгна.

Тигърът въздъхна тежко:

– Добре, приемам наказанието, но не разбирам, защо го наложихте. Тревата е зелена.

Лъвът се усмихна:

– Наистина, тревата е зелена.

– Не разбирам …., – тръсна глава тигърът.

– Няма значение каква е тревата, – лъвът с укор погледна тигъра. – Ти си храбър и умен. Не можеш да си губиш времето си с безполезни спорове, особено с магарето. Грешката ти е, че позволи да бъда занимаван с такъв глупав въпрос.

Лошо е да спориш с глупаци и фанатици, които не се интересуват от истината, а само от това, да победят с убежденията и илюзиите си.

Когато невежеството крещи, благоразумно е да замълчиш, а не да се опитваш да го надвикаш.