В гората настана суматоха. Задуха силен вятър. Той буташе по небето голям облак, който носеше сняг.

Пръв го забеляза заекът и се разврещя:

– По-бързо, облако. Аз съм бял, а снегът все не идва. Ловците лесно ще ме забележат в гората.

Облакът чу заекът и се задвижи по-бързо към гората.

– Назад, облако, назад, – започна силно да крещи сивата яребица. – Ако покриеш земята със сняг, аз какво ще ям? Краката ми са слаби, как ще се придвижвам?

Облакът се смути и се дръпна назад,

– Давай не се бави, – развика се мечката. – Засипи бърлогата ми със сняг. Така ще я опазиш от вятъра и студа. И не само това, покрита със сняг, тя ще ме пази далеч от чужди погледи.

Облакът не знаеше вече какво да направи. Забави се и отново потегли към гората.

– Сто-ой, спри, – завиха вълците. – Ще натрупаш сняг в гората. Няма да можем нито да вървим, нито да бягаме, а нас краката ни хранят.

Облакът се залюля и спря.

А в гората викове и крясъци.

– Идвай към нас, облако, натрупай сняг в гората.

– Да не си посмял да го направиш, – вият други. – Обръщай се и назад.

Облакът ту напред, ту назад. Посипе снежец, после спре.

За това и ноември е такъв шарен. Завали дъжд, после сняг, стане студено, може и да се постопли ….

Къде сняг, къде земя се показва.

Нито зима, нито есен.

По възрастните в квартала често наблюдаваха Емил и се учудваха на неадекватните му решения:

– Способно и надарено момче е, а какви ги върши?

– Незадоволителни действия плюс надареност е смъртоносна комбинация.

– У него липсва всякаква дисциплина и желание да се поправи.

– Затова пък не му липсва самочувствие постоянно да се самоизтъкване.

Емил бе титулярният защитник във младежкия футболен отбор. Пееше много хубаво и участваше в хора на църквата. Изявяваше се като солист.

В училище можеше да получи отлична оценка без да отваря учебник. Между връстниците си играеше ролята на клоун.

Всички очакваха от него страхотни неща. Но можеше ли този млад и надарен човек да успее без да прилага усилие?

Минаха години и Емил си оставаше все така неадекватен.

Искаше да постигне грандиозни успехи, но не успяваше.

Един ден Емил седна и задълбочено се замисли върху живота си:

– Какво не ми достига? – питаше се той. – Вероятно дисциплина и характер. Неща, които съм пропуснал да изградя, в ранните си години. Време е да се заема сериозно, времето лети.

Баща му често му напомняше:

– Характерът, а не обстоятелствата, правят човека.

Някои достигат до този извод, но дано не е много късно, за да се поправят нещата.

Обикновено Наталия оставаше в къщи и се грижеше за децата. Днес докато заедно със съпруга си пиеше сутрешното си кафе, усети колко изморен вид имаше той.

Часове наред Румен работеше в малкия си бизнес, но върнеше ли се в къщи полагаше огромно усилие за да помага в домакинството и да се занимава с децата.

На вратата тя го целуна и прошепна на ухото му:

– Благословен ден.

На Наталия и се искаше да поеме част от бремето му, но не можеше.

Докато се занимаваше с децата ѝ хрумна да му изпрати съобщение, с което да го увери, че мисли за него, че го обича….

Точно в този момент в главата ѝ се прокрадна мисъл:

„Твоят съпруг е твоето висше призвание“.

И тя осъзна, че това бе истина. От всичко в живота ѝ той бе най-важния за нея, разбира се след Господа.

Бог не напразно ги бе събрал заедно.

– Да, – каза си тя, – трябва да почитам Румен, да го уважавам и да му помагам в изграждането му.

Мислите ѝ бяха бързо прекъснати. Така е, когато имаш малки деца.

Малко по-късно Наталия чу сигнал от телефона си. Някой ѝ изпращаше SMS. Тя натисна клавиш и разтреперана прочете съобщението:

„Обичам те. Оценявам всичко, което правиш за мен и децата. Доста съм натоварен в работата си и навярно ти изглеждам вял и апатичен, но това не е така. Аз съм най-благословения мъж на земята, защото имам теб. Не се притеснявай за мен. Дано и твоят ден мине добре. Обичам те много!“

Очите на Наталия се насълзиха. Тя благодареше и благославяше.

Препрочете още веднъж съобщението и добави:

– Днес Бог е говорил и на двама ни. Да, моето първо призвание е моят брак.

Митко бе неспокоен, въртеше се и нервно крачеше из стаята. Нещо не му даваше мира.

Щом си дойде баща му той веднага изтича при него:

– Татко, всеки ден се моля и хваля Бога и Сашо прави същото, но него Бог му дава повече благодат. Защо не става при мен? Искам и аз да достигна това състояние.

– Колко пъти се молиш и хвалиш Господа? – попита бащата.

– 4-5 пъти на ден, – отговори Митко.

– А твоят приятел Сашо?

– Не знам.

– Тогава проучи и ми кажи.

Митко взе внимателно да следи и наблюдава Сашо, накрая отиде при баща си и му съобщи:

– То се моли и хвали Бога, два пъти повече от мен.

– Тогава и ти прави така, – посъветва го баща му.

След две седмици Митко дойде при баща си посърнал.

– Всичко направих, дори повече, но няма резултат, – тъжно констатира Митко. – Какво не ми достига?

Бащата се засмя и потупа сина си по рамото:

– Просто Сашо не брои колко пъти го прави, той отдава сърцето си на Бога.

Графикът със задължения и дейности на Елена бе постоянно пренаситен. Тя обичаше приятелите и семейството си, но за тях ѝ оставаше много малко време.

За да не губи време, често ѝ се налагаше да бъде меко казано груба.

Ето днес позвъня на вратата ѝ Стефан. Той бе съсед на Елена.

Тя отиде до вратата, но не я отвори само попита:

– Бай Стефане, какво има?

Човекът се смути пред затворената врата, но тъй като трябваше да ѝ каже, предаде набързо съобщението, което го бяха помолили да предаде на Елена.

Тя благодари и размениха малко думи помежду си.

Нейната приятелка Вера бе присъствала на подобен разговор, след който я попита:

– Защо постъпваш така с хората?

– Как постъпвам? – вдигна в недоумение рамене Елена.

– Отвори вратата, покани ги, – изрази възмущението си Вера.

– Виж какво, – настървено започна Елена, – за това се иска време.

– Колко ще отнеме едно уважение към човека? – не се отказа Вера.

– Който и да е, особено ако е възрастен човек, като влезе ще обсъди опита си по отглеждане на зеленчуци и плодове, може да спомене и времето, и като капак ще сподели клюките на квартала. А ако не го поканя вътре, разговорът отнема много по-малко време.

Вера бе изумена от тези съображения.

След като си тръгна, тя сериозно се замисли над думите на Елена и си каза:

– Много хора разговарят със Исус като Елена със съседите си. Те говорят с Него в молитва и Той им говори чрез Словото Си, но не могат да се наслаждават на присъствието Му. Други дори не го канят в живота си като Спасител и Господ. За всички тях Бог си остава отвън.

Време е, отворете вратата на Исус. Насладете се на присъствието Му.