Рибата джак демпси е кръстена на известния американски боксьор. Малката южноамериканска сладководна риба е била наречена така, защото обожава да се блъска в другите риби и да им краде яйцата.
Друга невероятна риба е индийския костур. Тя се катери по дърветата. Не се шегувам.
Използва перките си, за да се прикрепва към ствола. Щом се настани на някой клон, позволява на мравките да полазят върху тялото й. После скача обратно в реката.
Мравките се посипват във водата…, за да бъдат погълнати на спокойствие.

През 1983 г. учените открили супермикроб, спотайващ се в пещера в щата Аризона.

Той представлявал огромна капка желе, съставено от милиони амеби, които се плъзгат заедно като едно същество.

Любимата му храна са изпражненията на прилепите, но понякога напада и туфи от плесен.

За тази цел изпраща амеби изтребители

Живели двама съседи. На единият в живота му всичко било наред.
Добра жена, уютен дом, умни деца. Другият съсед също не живеел лошо, но през цялото време му се струвало, че оградата на съседа му е боядисана в по-ярки цветове, че крават на комшията му дава повече мляко…. Всичко това не му давало покой, за това отишъл при един мъдрец.
– Направи така, че да живея по-добре от съседа си, – помолил той мъдреца.
– Вземи тази кана с вода и я отнеси у дома си. Когато видиш нещо хубаво у съседа си, изпивай по глътка от водата, – казал мъдреца.
Съседът така и направил. Той пиел по една глътка от водата, когато видел нещо хубаво у съседа си. Но водата в каната не свършвала. Започнал да излива тази вода в чаши и различни други съдове. Скоро всички съдове били запълнени. Незнаейки какво да прави със водата, съседът отново отишъл при мъдреца.
– Какво става? Аз имам толкова много вода, че се страхувам да не потъна в нея.
Мъдрецът отговорил:
– Затова ти дадох тази кана, за да пиеш, когато те измъчва жажда.

Нашите домове са все по-големи, а семействата ни все по-малки. Имаме повече удобства, но по-малко време. Налице са много научни степени, но малко е здравия разум.

Притежаваме повече знания, но имаме по-малко трезва преценка. Налице са голям брой специалисти, но това не намалява проблемите ни.

Имаме много лекарства, но все по-малко здраве.

Изминали сме дългият път от Земята до Луната и обратно, но ни е трудно да пресечем улицата, за да се запознаем с новия си съсед.

Създадени са множество компютри, които да съхраняват и копират огромно количество информация, но малко общуваме един със друг.

Ако успеем в количеството, губим качеството. Все по-бързо се храним, но все още бавно усвояваме храната.

Хората растат нагоре, но изкривяват морала си.

Там, където има високи доходи, има дребнави отношения.

Живеем във време, когато има толкова много зад прозореца, но нищо в стаята.

Не знам дали са щастливци тези, който са се сблъсквали с българското правосъдие преди, но тези които са попаднали под неговите воденични камъни, едва ли им е било много забавно. Освен пристрастността и явния интерес да се защитават интересите на бюрократите, олигарсите и техните слуги, нашите съдии са се отличавали с езуитски садизъм. Създавало се впечатление, че те взимали не само несправедливо решение, но и изнервяли онези, които нямат надеждни връзки с властта. Един от начините да се прави това, са били безкрайните опити за забавяне на съдебните процеси с помощта на многочислени „съдебни механизми“.

Това е можело да се измени само под силен натиск от страна на обществото, но подобни сили май нещо не са се виждали. Да се реформират тези неща е било болезнено и е изисквало повече време.

Такива „белези“ дълго ще развалят бъдещите български съдилища. Един от тях е изключителната дължина на българските съдебни производства. Дори специалистите от Брюксел смятат тази продължителност за дразнеща. Възможно е това да е по чисто обективни причини. Тъй като българските съдии се страхуват да направят грешки и да загубят работата си, предпочитат да протакат и повторно да проверяват фактите. Но за ищците това е малка утеха.

Българите са се научили даже от това да извличат някаква полза. Те се явяват най-активните граждани на ЕС, когато става дума за правата на човека. Сега срещу българската държава се водят около 600 дела заради задържане на дела. И както показва практиката, всичките взети решения не са в полза на София. Средно ищците получават по 10-15 хиляди евро. Трябва да се отбележи, че решенията на Европейският съд по правата на човека се явяват задължителни за България, така че е трудно да се изчисли колко пари губи българското правителство във всичко това. Освен това, „виновните“ съдии формално не носят отговорност.

В София скоро се прие решение, което до някъде реши тези проблеми. Народното събрание прие закон, даващ право на гражданите, при които съдебните дела са забавени поради административна процедура, да поискат финансова компенсация. Едновременно с това били установени и максималните срокове за съдебни спорове, при превишаването им автоматически се дава право за получаване на компенсация. Това намаление на сроковете за разглеждане е два пъти по-малко, в сравнение със съдебните искове в Брюксел, което допринася за изразходването на значително по-малко сили и време, но не решава всички проблеми свързани със съдопроизводството ни, ма какво да се желае още.