Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.
— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.
— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…
Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.
„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия рaзвени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.

В човека живее  един мъничък зрител. Той не участва в постъпките, нито в страданията му, винаги е хладнокръвен и постоянен. Службата му е да вижда и да бъде свидетел, но без право на глас в живота на човека. Не се знае защо съществува така самотно.
Този кът от съзнанието на човека е осветен денем и нощем като стаята на портиера в голяма къща. Будният портиер денонощно седи във входа на човека. Познава всички обитатели на своя дом, но нито един обитател не се съветва с портиера за своята работа. Обитателите влизат и излизат, а зрителят портиер ги следи с поглед. От своята безсилна осведоменост той е тъжен понякога, но винаги учтив и самотен. Квартирата му е в друга къща. В случай на пожар портиерът звъни на пожарната и наблюдава отвън по-нататъшните събития.
Докато Симеон пътуваше с влак или вървеше пеша, този зрител в него всичко виждаше, макар че нито веднъж не го предупреди и не му помогна. Той живееше успоредно с него, но това не беше самият Симеон.
Той съществуваше като мъртъв брат на човека. В него всичко човешко беше налице, но не му достигаше само нещо мъничко. Човекът никога не го помни, но винаги му се доверява така, както един обитател излиза от къщата си и оставя жена си, но той никога не я ревнува от портиера.
Това е евнухът на човешката душа. Ето защо беше само един свидетел.

Една жена се оплаквала от съседката на приятелката си, защото я била обидела. Приятелката ѝ я увещавала да прости, но жената била непреклонна.
– Да простя? Но как? След всичко, което тя ми направи? Злото не трябва да се прощава, – казала жената. – И въобще, защо трябва да обичам хора, които не ме обичат? Защо трябва да правя добро, когато хората ме лъжат, предават и ми причиняват болка?
– Ще ти разкажа една история, – казала приятелката ѝ. – Живял един мъж. Той помолил Природата да направи така, че нощно време да е светло, за да не пали свещи, а през зимата да бъде топло, за да не кладе печката. Но Природата тъй като знае, кое е най-добре и как нещата трябва да бъдат, не обърнала внимание на молбата на човека.
Мъжът се ядосал и си помислил: „Добре тогава! През нощта аз няма да запалвам свещта, за да ти светя, а през зимата няма да кладя печката, за да те топля. Даже ще отворя прозорецът, за да не остане никаква топлина в стаята. Тогава ще видиш, колко студено ще ти бъде.“
– Какъв глупак, – прекъснала разказа на приятелката си жената. – Нима той смята, че със свещта свети на Природата и с печката я топли? Та това е необходимо само за него. Природата сама ще се погрижи за себе си.
– Но ти правиш същото, – казала приятелката.
– Аз? – учудено възкликнала жената.
– Да ти. Защото гасиш светлината на твоята любов, когато около теб се сгъстява мрака. Защо не запалиш огън в сърцето си, когато духа студен вятър от сърцата на хората?
Не е ли по-добре, вместо да седиш на тъмно и да чакаш някой да „светне“, сам да „запалиш светлината“ и така ще послужиш не само на себе си, но и на другите. Тогава ти сам ще видиш пътя, по който да вървиш, ще го видят и останалите, и тогава ще вървите заедно хванати ръка за ръка.
И вместо да седиш на студено и да чакаш някой да те стопли, стопли сърцата на другите хора и тогава от тях няма да струи хлад.

Имало двама порочни мъже в този свят. Единият от тях се покаял преди да умре, а другият не го направил. На първият заради покаянието му било отредено място сред праведните, а вторият останал сред грешните. Вторият се развикал:
– Това е неправда! И двата живяхме по един и същи начин, крадяхме, обирахме и вършехме всякакви низости. Защо той е сред праведните, а аз сред грешните?
Ангелите му отвърнали:
– Два дена след смъртта ти тебе те презряха и не те погребаха в ковчег, а трупа ти с въжета спуснаха в гроба.. Твоя съучастник видя всичко това и се закле да се отвърне от порочния си път. Той се покая и получи  и получи живот, чест и дял сред праведните. Ти също имаше възможност да се покаеш и ако беше го направил сега щеше да си добре.
Тогава грешникът им казал:
– Тогава позволете ми да отида и да се покая.
А те отвърнали:
– Не знаеш ли, че този свят е като шабат, а светът от който идваш е като навечерието на шабат? Ако човек не си приготви храна  в навечерието на шабат, какво ще яде на шабат! Не знаеш ли, че светът, от който идваш е като суша, а този тук е като море? Ако човек не приготви храната си на сушата, какво ще яде в морето? Не знаеш ли, че този свят тук е като пустиня, а светът, от който идваш е плодородна земя?Ако човек не приготви храната си в плодородната земя, какво ще яде в пустинята?
Човекът скръцнал със зъби и задъвкал плътта си, а после казал:
– Разрешете ми да видя славата на моя събрат.
На това те му отвърнали:
– Всемогъщият ни заповяда праведните да не стоят със грешните, нито чистите с нечистите.
Тогава той разкъсал дрехите си и отчаяно заскубал косите си.
Макар разкаянието да е възможно до момента на смъртта, всяко отлагане се смята за неуместно.

Любовта към доброто се нарича ентусиазъм и ражда Пиндаровците и Милтоновците; омразата към злото се нарича сатира и ражда Лукиановците и Волтеровците.
Тези две чувства са еднакво нужни на обикновения човек, за да има напредъкът. Затова виждаме ентусиазма и сатирата, любовта към доброто и омразата към злото да вървят открай време с напредъка на човечеството — Аристофан до Платон и Хайне до Шилер.
Ентусиазмът вдъхновява великите хора, които издигат верските, нравствените и политическите сгради, в които се подслонява човечеството. Но тези сгради, тъй като са дело на човека,  имат несъвършенства и недостатъци. Забелязвайки тези дефекти, сатирата постепенно разрушава постройката и вместо нея скоро се възправя друга, по-съвършена, на която е съдено да бъде скоро също така срутена и така, строейки и разрушавайки, ние вървим напред.
Невъзможно е за едно общество да съществува без ентусиазма, т.е. предаността към институциите, които го крепят, но също така е невъзможно за него да напредне без сатирата, която подкопава тези институции в името на едно по-добро бъдеще.
А спре ли едно общество да върви напред, то веднага загнива и умира, както отмряха египтяните и индиянците, защото искат да обожествят, т.е. да направят безсмъртна и непроменима своята цивилизация, вместо да вървят напред като разрушават и строят отново.
Докато на света не се възцари доброто, докато не се издигне верска, нравствена и политическа сграда без пороци и недостатъци, сатирата е необходима.
Шелинг счита. че сатирата е необходима „като непримирим враг на настоящето“ , т. е. на злоупотребите, извращенията и „съюзник на бъдещето“, т.е. на напредъка.
Сатирата, а именно наказанието на порока и глупостта чрез присмеха, е използувал  и самият Бог спрямо първия човек. Писанието ни учи, че Адам, обзет от надежда да стане равен на своя създател, престъпил неговите божи заповеди и тогава Бог, за да го накаже за непослушанието, го изгонил от рая, лишил го от безсмъртие и докато клетникът стоял пред него треперещ, гол и изнемощял, той добавил и насмешка към наказанието, като му казал: „Ето, Адам, и ти стана като нас!“, а това според свети Василий и останалите тълкуватели е подигравка, с която Бог осмял безумието на първия човек.