За Наум от Гизмо разказват, че бил сляп с двете очи. Двете му ръце били ампутирани, двата му крака били отрязани, а тялото му било покрито с циреи. Полагали носилката му в съдове с вода, за да не лазят мравките по него. Веднъж носилката му била положена в разрушена къща и хората поискали да я преместят. Тогава той им казал:
– Първо изнесете покъщнината, а после моята носилка, понеже докато тя е вътре, тя няма да се срути.
Те изнесли покъщнината, а после и носилката и миг след това сградата рухнала. Тогава го попитали:
– Щом си толкова праведен, защо са ти се изсипали всички тези злочестини?
Той отговорил:
– Аз съм виновен за тях. Веднъж вървях към дома на тъста си и водех три магарета с товар: едното с храна, второто с питиета и третото с най-различни деликатеси. Срещнах един човек и той извика: „Моля те, дай ми нещо да ям.“ Аз му казах: “ Почакай докато сляза от магарето си.“ Когато слязох и погледнах, човека беше умрял. Падна върху него и казах: “ Дано очите ми, които нямат милост да ослепеят; дано ръцете ми, които нямаха милост към теб да бъдат отрязани; дано нозете ми, които нямат милост към теб, бъдат отрязани“. Но не намерих покой, докато не казах: „И тялото ми да се покрие с циреи““.
Тогава те казали:
– Горко ни, че те виждаме такъв!
А той им казал:
– Горко на онзи, който щях да бъда, ако не ме виждахте такъв сега.!

Един равин твърдял:
– По скоро огън да погуби словата на Тора, нежели жена да ги споделя.Веднъж, когато една жена попитала равина за Златния телец, той й казал:
-На жената друго не й трябва , освен това как да преде с вретеното.
Не е изключено тези твърдения да се отнасят за по-високо образование. Всички религиозни задължения, с изключение на една конкретна група, се споделят както от мъжете, така и от жените. Следователно жените се нуждаят, ако не от задълбочени то от доста изчерпателни знания.
Понеже обстоятелствата на онова време налагат дома, като единствено поле на изява за жената, съществуват реални опасения, че ако тя ангажира времето и енергията си с учене, семейството й ще бъде занемарено.
Не са изключени и други причини за отказа на правото за по-високо образование за жената. религиозните водачи на еврейският народ знаят какво се е случило в Гърция и Рим, където образованието на жената улеснява близкия ум контакт с мъжете и води до занижаване на моралните норми.
Нещо повече, равините са добре осведомени за развоя на събитията в християнския свят, където жените обзети от религиозен жар, обричат живота си на безбрачие. На подобно развитие на нещата еврейската общност би могла да погледне единствено с крайно недоверие, след като брака е Божия воля. В Талмуда отделни индивиди се окачествяват като „разрушители на света“, а сред тях са и „жените фарисеи’. Вероятно несъгласието на равините жените да не се задълбочават в изучаването на Тора да е реакция на подобни тенденции.

В този затихващ, клюмнал свят Петров разговаряше сам със себе си. Той обичаше да си приказва сам на открито. Но ако някой го чуеше, той щеше да се засрами като любовник, заварен в тъмнината с любимата си. Само думите превръщат течащото чувство в мисъл, защото размишляващият човек разговаря. Разговорът със себе си е изкуство, а разговорът с другите забава.
— Затова човек отива при другите, за забава, както водата по склона — направи заключение Петров.
Той направи с главата си полукръг и огледа половината от видимия свят. И отново заговори, изразявайки мислите си на глас.
— Природата все пак е свързана с действие. Тези възпети хълмчета и поточета не са само полска поезия. С тях може да се поят почвата, кравите и хората. Те могат да станат доходни и така ще е по-добре. От земята и водата се хранят хората, а аз трябва да живея с тях.
После Петров започна да се уморява. Вървеше и усещаше някаква скуката вътре в себе си. Скуката следваща умората изсушаваше вътрешностите му. Триенето на тялото ставаше все по-трудно, липсваше влагата на мислената фантазия.

Хората много се обезсърчават, когато им покажеш колко бавно и трудно се постига успех в изкуството. Веднъж една посетителка, вече не в първа младост, попита майсторът в ателието:
– За какъв срок според вас може да се овладее скулптурата?
– Тук за срокове не можем да говорим, – спокойно отговори майсторът. – Ако работите настойчиво и имате способност, след двайсет години може да усетите, че наистина навлизате в скулптурата.
– Но след двайсет години аз може и да не съм жива.
– Вижте какво, госпожо, великият Роден е започнал да лепи глина от четиринадесетгодишна възраст, а фигурата си «Бронзовият век» е направил чак на трийсет и седем години. Когато ви давам срок от двайсет години, аз ви поставям наред с един гений. Да се надяваме, че мрачното ви предвиждане за смъртта няма да се сбъдне. Но при всички случаи вие ще имате един осмислен живот и едно задоволство, че всеки ден напредвате, макар и само с милиметър.

Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.