Вървели един равин и ученикът му. Ученикът обърнал поглед към разрушения
храм и извикал:
– Горко ни! Мястото, на което Израел получаваше опрощение за греховете си
е в руини.
Равинът казал:
– Синко, недей да скърбиш. Останало ни е все пак нещо, също толкова
опрощаващо – практиката на милосърдието.

И като сравняваше своя живот с живота на баща си, той си казваше, че баща му е живял по-справедливо и по-праведно, защото не се е стремял към много радости, а се е задоволявал само с оная, която иде от земята: от нивите и пасбищата, от лесовете и реките.
За разлика от него той се беше полакомил за радостите, които предлагаше среброто и от другар на хората се беше превърнал на техен суров заповедник и съдник.
А такъв човек, колкото и да е справедлив, все ще се търкулне понякога по нанадолнището на свои си предпочитания и страсти и непременно ще сгреши.
И съдникът, колкото и праведно да съди, ще се подведе някой път по невярна следа, ще послуша някого, когото тачи, и ще издаде неправа присъда.
Тръгне ли човек на лов за много радости, той неминуемо навлиза в гъста гора, където здравият път се редува с коварно тресавище и веселите поляни, с неизброден и лют храсталак.
И колкото повече мислеше за живота на баща си, за неговите ясни пътеки, толкова повече окайваше своя, но да се върне назад, към онова минало не можеше.
Човек не мисли за вино, докато не усети веднъж магията му в кръвта си. Усети ли веднъж тази магия, той ще се радва, като го има на трапезата си, и ще тъгува, когато му липсва.

През тия два месеца, прекарани между живота и смъртта, той премисли целия си живот. Припомни си доброто и злото, което беше сторил. Една нощ, когато му беше  много лошо, той помоли архангела, който седеше мълчаливо до леглото му, да вземе кантар и да премери злото и доброто в живота му.  Беше  сигурен, че доброто е в повече. Той беше дал много земя на манастира. Черква беше дигнал.  Съдил беше хората справедливо, та нямаше за какво да се бои. Виждаше през спуснатите си клепки как неговият път води към господният престол.
Кроткият архангел извади изпод крилото си сребърни везни и започна да трупа върху двете им блюда добрите и злите дела.  Добрите дела направеха една голяма купчинка. Всяко едно добро дело блестеше като скъпоценен камък, а всичките заедно грееха като небесни звезди.
Като свърши с добрите дела, архангелът започна със злите. Те бяха само няколко черни зрънца, всичките можеха да се поберат в един напръстник. Изглеждаха съвсем жалки в сравнение със святкащата купчинка на праведността. Като, че ли всиско беше решено.
Изведнъж той остана втрещен, не можеше да повярва на очите си, пък и не искаше. Блюдото на греха стремглаво натежа, полетя надолу. Святкащите звездици изглеждаха леки като перушинки, а черните зрънца тежаха като гюллета на каменометна машина.
— Господи! — простена човекът. — Как е възможно това?
Тоя път, който водеше към господния престол изчезна, стопи се, а на негово място се появи друг път, целият засипан с въглени и обвит в дим, той водеше право за ада.
— Господи! — простена отново мъжът. — Как е възможно това? Какви са тия ужасни черни зърна?
— Възможно е — каза кротко архангелът, като прибираше везните под крилото си. — Тия черни зърна — обясни той — са сълзите на една майка, чийто син ти окачи на въжето, като повярва на неверни доноси. Ти издаде неправилна присъда и затова ще си платиш.
— Но аз издадох сто други присъди, които са прави! — проплака от отчаяние човека.
Архангелът помълча известно време, после каза:
— Трябва да знаеш две истини, човече: че една горчива сълза тежи върху везните на съдбата сто пъти повече от сто щастливи усмивки и че една само незаслужена мъка, прави на пепел сто негови добрини!

Тези хора бяха се откъснали от корена си. Очите им шареха по света и се лакомяха за какво ли не. Всеки гледаше да надмине другия и се боеше да не бъде настигнат,  за това се отнасяше със съмнение към съседа си.
Техните деди и прадеди бяха селяни, едни пасяха добитък, други оряха земята и сееха зърно. Бяха привързани към земята си с невидими връзки. Очите им не шареха навсякъде и за това не се лакомяха за много неща.
А когато човек не се лакоми за много, той живее по-спокойно.  Не се трепе,  за да надмине някого и не умира от страх, че ще бъде надминат. Той се чуди и се радва, като научи, че съседът му е издоил от кравата си едно менче мляко в повече. Не се озлобява от това, нито се чувствува изигран, нито се замисля как да му напакости.

Учителите, които ще разнасяте знанието  навред по българската земя: „Дерзайте“! Вие сте сеячите! Вие хвърляте семето на бъдещето в чернозема на днешния ден.
Защото какво е една  страна  без знание?
Земя, която днес е градина, а утре ще бъде само пясък и голи скали, и нито стръкче зеленина.
Много народи са създавали могъщи държави, но са изчезвали, защото не са имали свя азбука. Тя е като варта, която споява тухлите и държи сградата изправена.
Духат ветрища, а на сградата й няма нищо. Словото свързва с вечни връзки народа.
Държава, споена с такива връзки, стои изправена и устоява на всякакви бури.