Отново притъмня, започна да ръми. Тежкото сиво небе легна ниско над планината. Облаци затулиха по-високите върхове. В дълбоките долове плъзнаха белезникави мъгли. Беше тихо. Чуваше се как едва чуто ромоли дъждът по оскубаните от ветровете върхари.
Прошумоляваше откъснато листо, сякаш някой леко въздишаше насън. Миришеше на мокра шума, на прогнили коренища и стебла. Тук и там по клоните  пискаха застрашително животинки, щом усещаха опасност.
В гората беше глухо и тъжно. Между дебелите стволове на дърветата безшумно се провираше жълточервената есен, с туника от окапали листа и с покривало от бяла мъгла, който се влачеше подире й, като крило на ударена птица.

Слънцето засрамено криеше последните си лъчи в облаците. Ярки отенъци проблясваха като спомен на нещо отдавна забравено. По лъкатушещият пътя вървеше мъж. Той беше стиснал устни и навъсил вежди. Глождеше го противоречиво чувство на дълбока вина и спасително облекчение.
Няма я вече. Земята я прибра в обятията си.
Съзнаваше, че беше й причинявал неизлечими рани с хладното си държане. Беше я унизявал с пренебрежителното си отношение .Отнасяше се с нея като с чужд човек.
Сега беше късно да се показва по-добър, по-щедър и милостив.
Дала му беше с шепи от златото на живота си, а той не успя да намери сили в себе си или добро желание, за да й подхвърли като на просяк дори една медна пара.
Дългът си беше дълг и той не можеше да го погаси и оттук идеше чувството на дълбока вина.

Силните и ярки черти на човешкия характер лъсват като на длан най-вече в бурни и напрегнати времена.
Какво можеш да кажеш за една река, дето си тече кротко и спокойно, и тук и там по пътя си върти по някое воденично колело? Река, като река! Но ако връхлети буря в планината и водите й се понесат като луди, за тази река ще може да се разкажат много интересни неща.
Как е поваляла например вековни дървета по пътя си и ги е изтръгвала от земята с коренищата им. Как ги е носела на гърба си като клечици. Как е отнасяла мостове и е заливала цели села, като е щадила само църквите и каменните кули.
За такава буйна река могат да се разкажат какви ли не истории, а ако си тече кротко, ще спомен за воденичните камъни, който върти или ще се сетим за невестите, дето избелват прането си с хума покрай плитчините, но за тия неща струва ли да се приказва!

Поради сушавото лято есента тази година беше дошла по-рано. Още се точеше септември, а пожълтелите листа на дърветата вече капеха. Златистата шума на дърветата не сияеше, както  обикновено, а изглеждаше уморена и потисната. Бакъреният блясък на габърите и лещака беше убит от ненавременна ръжда. Под небесния купол се влачеха парцаливи облаци. Често ръмеше.Изневиделица се втурваше вятър, грабеше мъртви листа и засипваше с тях мекия и безлюден път.
Тъжна и унила лежеше равнината. Смачкана ръж се редуваше с непожънат ечемик. Храната на хората беше се превърнала на посърнала слама, сплъстена като раздърпана черга върху измъчената земя. Тук и там стърчеше по някой самотен клас, останал по чудо не прегънат от ветровете, люшкаше се като вайкаща се жена насам и натам. Никъде не се срещаха орачи и копачи. Не се чуваше човешка глъч. Не се мяркаше добитък. По тоя път беше минала войната.
От веселите и цветущи доскоро полски селца бяха останали само купчини пепелища. Дори овошките бяха опожарени. Обгорените им и опушени стволове приличаха на изправени от гробовете мъртъвци.
Отдалече труповете на избитите хора изглеждаха като изтървани по пътя чулове и торби. Конете, макар и привикнали със смъртта се плашеха, извиваха шии и все гледаха да побягнат настрани.
Лицата на жертвите бяха отдавна оглозгани от вълци и лешояди, но по дрипите на облеклото можеше да се съди, че повечето от избитите са възрастни хора, младите ги продаваха и взимаха за тях добри пари.

Мислех си, че разказа е на пръв поглед регистрация на нещо станало. Един срив, нарушил равния ход на всекидневието, един сблъсък, една сполука, една погрешна стъпка, една промяна.
Това е зародишът на всеки разказ. Но случката е само причината, която прави видим за нас един образ, който е съществувал невидимо и преди да го проявим на хартия.
Така че не се грижи за случките, те сами ти идват насреща, по-добре трупай човешки образи.