В Египет близо до Шарм ел Шейх се намира разноцветен каньон. Той е едно от най красивите места на нашата планета, удивителна забележителност на Египет
Самият каньон преставлява пролом с дължина 5 километра, а дълбочината му варира от 25 до 30 метра, а ширината до 10 метра.
Много отдавна там е станало земетресение, след което се образувал каньона.
Не случайно са го нарекли цветен. На неговите стени можете да видите забележителени фигури с различни цветове, от бяло до червено.
Свой принос за създаване на тази красота имат вятърът, който постояно духа тук и дъждовете, които доставят желязо за оцветяване на стените.
Отенъците на цветовете поразяват със своето многообразие. Даже гледайки ги, трудно може да се повярва, че не са творение на човешка ръка.
Но не всеки желаещ може да се наслади на тази красота. Трябва да притежаваш добра физическа подготовка, за да преодолееш петкилометровия маршрут с тесните и труднопроходими места.

Биохимикът и фотографът Linden Gledhill живее и работи в Америка. Изследвайки структурата на крилата на пеперудите, той е направил серия от зашеметяващи фотографии. Всички творби са макро и фотомикрография. Криле на пеперуди са увеличени със специално и много мощно оборудване, микроскоп и лещи за макро фотография. Получените снимки разкриват пред зрителят крилата на насекомите.
В действителност, пеперудата винаги се възпяват от поети и писатели. Преписват им се специални магически способности и дори ги отнасят към елфите и ги счита за един вид ездитни животни на елфи. Пеперудите са толкова красиви и необичайни, че в света има истински колекционери, които за редък екземпляр са готови да платят сума не по-малка от тази за една картина на велик художник.
Човек не може да види структурата и строежа на най-малките елементи и обекти, но тази серия може да му помогне да види крехкостта на естествената красота. Само с едно докосване на пръста по повърхността на крилото човек е в състояние да унищожи идеалния рисунак и порядъка в най-малката структурата. Тази серия от снимки показва, че красота може да бъде дори и в най-малките неща, невидими за окото.

Официалните статистически данни показват, че тук съществува много малък процент на престъпност в сравнение с другите държави в света.
Населението на Исландия е малко повече 300 хиляди души. Въпреки това, както и навсякъде другаде, трябва да има ред и орган, който да се занимава с контрола, разкриването на опасните ситуации.
Полиция има почти във всички страни. Разбира се такава има и в Исландия. В контраст с мрачната полицията в други страни, полициите в тази страна са добри, гостоприемни и усмихнати. Освен това, в исландската полиция имат снимки, които не са от мястото на местопрестъплението.
На повечето от тях полицаите изглеждат като безгрижни туристи, които участват в различни несериозни неща, забавляват се, смеят се и така нататък. Разбира се, има хора и в малко по-различни моменти. Престъпниците са навсякъде, но изображението на позитивни хора, към които можеш да се обърнеш с проблема си и да намериш при тях подкрепа и помощ, е завладяващ. Може би това се дължи на отсъствието на ужаса, който е налице по улиците и тъмните места на градовете в другите страни.
Полицаите в Исландия още не са загубили лицето си, но все пак са хора в униформа. Зад усмивка и безгрижната атмосфера стоят бронежилетки, огнестрелни оръжия, палката, радиото и други атрибути, чрез които полицаят е готов във всеки един момент да бъде на границата между живота и смъртта в името на обществото.

Работният ден беше свършил. Жените свършили с едно друго в къщите се хукваха към пейката, както някои подигравателно я наричаха „клюкарката“, защото на нея жените споделяха това, което са видели и чули през деня.

Обикновено мъжете отсядаха на чашка в местната кръчма. Мрачни, небръснати, с мътен поглед вперен в чашата, мъчеха да удавят в алкохола болката и мъката си.

Това е ежедневието на повечето села днес.

Та да се върнем на „клюкарката“.  Тук жените споделяха и търсена утеха една от друга. Те не просто „обменяха новини“, а търсеха отговори на въпроси, които ги измъчваха и притискаха в ежедневието.

Дечка беше едра жена, вечно усмихната. Тя не можеше да се удържи на едно място и винаги започваше първа:

– Чухте ли за Мичето? Мъжът ѝ нещо се скарал със сина им, а дъртият да вземе ножа и да го убие. Младо момче, още на живота не се е порадвало. Ами тя, вие и стене, но седи при Рангел. Бог да го убие!

– Какво да прави, къде да отиде? – каза примирено Гаца и въздъхна дълбоко.

Петрана бе буйна, не прощаваше на никой, каквото бе ѝ на сърцето, това ѝ беше и на устата.

– Що не земе Бог да ги затрие такива? А кара слабите и немощните да страдат. Виж Рангел, мъж като върлина, но като се напие, всички са му криви. Сигурно си е попийнал яко, щом е заклал момчето.

Жените на пейката се умълчаха, всяка от тях имаше не малко проблеми в дома си, но тази новина ги бе разтърсила жестоко.

Баба Стойна, най-възрастната жена в махалата, седеше на края на пейката. Обикновено само слушаше какво си говорят жените. Тя разбираше болките и мъките им много добре. Самата тя бе преминала през огън и вода. Загубила бе мъжа си, двамата си сина, а сега и един от внуците си.

– Няма ли Бог да накаже тези изверги и непрокопсаници? – задави се в сълзи Веска, комшийката на Рангел.

Баба Стойна вдигна глава, прибра разпилелите се бели кичури под черната забрадка и с мекия си и топъл глас каза:

– Нашите мъже са жестоки и не мислят за последиците от действията си, но Бог ги обича и тях, и им дава още един шанс да се поправят.  Мислите ли, че на Рангел му е леко сега, след като е дошъл на себе си?

– Но кака Миче, защо трябва да тегли? – прекъсна я Тодора.

– Бог и нея обича, – каза баба Стойна. – За това и на нея, и на нас ни дава сили да издържим, преминавайки през всичката тая мъка и болка.

Мракът пълзеше и потапяше всичко наоколо в тъмнина но в душите на жените бе светло и спокойно, защото те знаеха, че не са сами и има на кого да се облегнат.

В африканската пустиня пейзажът е еднообразен. Понякога пътниците в тази безкрайна пустош откриват под краката си интересни камъчета. Дори и ако поискаш да ритнеш, нищо няма да се получи. Не можеш да го махнеш от мястото му и да го подържиш в ръката си. Тези камъни не са друго, а необичайните растения на пустинята – литопси.
Те са малки с диаметър около 5 сантиметра. Майстори са на камуфлажа в пустинята.
Всеки човек или животно, попаднали на такова горещо и пустинно място, на първо време ще търсят източник на вода, кладенец или растение, което съдържа голямо количество вода.
Кой тогава ще обърне внимание на някакви си камъни, в които дори вода не се забелязва?
Така минавайки край тях, човек изобщо не се досеща, че сред истинските камъни са се скрили литопси, имащи запаси от влага.
Техните корени проникват дълбоко в земята, за да търсят вода.
Литопсите имат дебело стъбло, на което растат тлъстички и малки листенца, а през есента между тях могат да се появят малки разноцветни цветчета.