Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

Още от 16 век някои художници използвали кафява боя, която в основата си съдържала останките от балсамирани древноегипетски мумии.
Особено популярна и използвана била от прарафаелитите. Много от техните произведения били наситени с кафяви тонове.
Голямото търсене на кафява боя създало условия за появата на мошеници, които потапяли телата на екзекутираните престъпници в смола, изсушавали ги на слънце и ги продавали за автентични мумии.

Поради еластичната структура на сградата, то е изместено по вертикалната ос и създава впечатление, че кръжи над земята.
Фасадата й се състои от подвижни метални панели, които са увити двойно с саморегулираща се система за вентилация. Панелите могат да се отварят и затварят в зависимост от метеорологичните условия.
На покрива на комплекса има голям брой слънчеви панели.
Централното вътрешно пространство се формира от полукръгъл остъклен атриум благодарение, на който съдебните зали на първия етаж получава естествена светлина.
Революционната форма на сградата е предназначена да промени значително образа на Мадрид.

Неврохирурзите казват, че ако до три часа успеят да стигнат до човек, който е получил инсулт, то последствията от този пристъп могат да бъдат отстранени. Да се разпознае и диагностицират инсулта съвсем не е просто.
За да разпознаете инсулта използвайте тези 4-ри съвета:
Накарайте човекът да се усмихне, при инсулт не може да направи това.
Накарайте човекът да каже някое просто изречение. Например, „Днес времето е хубаво“.
Накарайте човека да си вдигне и двете ръце, при инсулт изобщи не може или ги вдига частично.
Помолете човека да изкара езика си навън. Ако езикът е изкривен или обърнат, това също е признак.
Един кардиолог е казал, че ако това съобщение е разпръснато на минимум 10 адреса, то може да се спаси нечий живот.

Убиването на леопарди било умишлено, целенасочено и много активно.
И всичко това не било направено заради месото, кожата, за да се спаси селище или домашните животни в него, от нападение на звяра.
Работата била в това, че населението на Занзибарския архипелаг било твърде уверено, че тези леопарди са свързани с вещици и зли магьосници, които специално ги развъждали и обучавали да им бъдат в помощ, а след това изпращали леопардите да вършат техните черни дела.
Кампанията по изтребването на този вид започнала през втората половина на 1960 г. 30 години по-късно не е останал нито един занзибарски леопард в дивата природа.
Учените започнали да бият тревога в началото на 90-те години на миналия век, но след няколко години, програмата за опазването на вида е преустановена като безнадеждна.