Животът на Данчо съвсем не беше такъв, какъвто изглеждаше. Той имаше хубав дом, престижна работа в елитна фирма и обещаващо бъдеще и все пак нещо не вървеше…..

Работата вече не му доставяше удоволствие. Данчо съвсем не мразеше това, което правеше, просто нямаше желание да го върши. А това се набиваше на очи, особено на шефа му.

Един ден ръководителят на фирмата извика Данчо при себе си в кабинета си и му каза:

– Ти не си вече онзи ентусиазиран младеж, когото взех на работа преди няколко години. Тогава гореше, кипеше от идеи и енергия, а сега идваш във фирмата сякаш всичко ти е омръзнало. Нима вече не ти е приятно да работиш тук?

Данчо наведе глава. Не можеше да погледне шефа си в очите. Това бе истина. Данчо се почувства разобличен и посрамен.

– Не знам какво да ви кажа, – каза отчаяно Данчо. – Напоследък ми липсва ентусиазъм, няма какво да ме мотивира. Сам не знам, защо се получава така….

Той нямаше какво да крие от шефа си. Всичко бе изписано на лицето му. Поведението в последно време красноречиво говореше за апатията, която го бе обхванала.

– Много добре знаеш, – шефът на Данчо говореше спокойно и обмисляше добре думите си, – че мотивацията е много важна във нашата работа. Ако работим без желание, ставаме посредствени. Изплували сме над конкуренцията и сега не мога да допусна да се върнем назад.

– Искате да кажете, че съм уволнен? – попита Данчо, но странно в него нищо не трепна.

Той още от малък знаеше, че болезнените и мъчителни проблеми се решават, колкото се може по-бързо.

– Не, – поклати глава шефа му. –  Не бих искал да се лиша от теб. Прекалено много съм инвестирал в развитието ти. А и ти си вложил много труд, нима толкова лесно ще се откажеш от всичко? …… Случвало се е и с други. Мисля, че имаш нужда от почивка. Давам ти две седмици. Вярвам, че като се видим отново, нещата ще са се променили в твоя полза.

Данчо въздъхна дълбоко, но нищо не каза.

– Помисли добре, – посъветва го шефът му. – Ако решиш, че тази работа не е за теб, ще бъда разочарован, но поне ще знаем, че нещата трябва да се променят и няма да се измъчваме взаимно. След две седмици, ти ще решиш, дали ще останеш при нас и ще работиш, както трябва или ще намериш нещо друго, което се надявам, да запали искрата отново в теб. Разбрахме ли се?

– Дадено, – каза Данчо и му стисна ръката.

Сега Данчо беше на кръстопът, но той бе взел решение, да помисли върху положението и да направи най-доброто.

Ние всички преминаваме през сянката. Ослепителният блясък на дневната светлина е прекалено силен, той вреди на очите. За това те губят способността си да правят разлика между фините тонове на даден цвят и да оценяват различните му нюанси.

Сянката е необходима. Тя е полумрак в болницата, тъмнина  идваща от мъка в семейството. Това е живот в сянка, лишен от слънце.

Но не се страхувайте! Тази сянка е в Божиите ръце, които те водят. Има уроци, които могат да се научат само там.

Неговият лик може да се фиксира само в тъмна стая. Не мисли, че те е отстранил, ти си още в колчана Му със стрелите. Ти не си изхвърлен, като негоден предмет.

В колчана Си Той ще те държи до момента, когато намери възможност да те изпрати с поръчение, с което да Го прославиш.

В някои части на земното кълбо сенчести условия са най-доброто за развитието на растителността.

Индийската царевица много бързо израства в сянката на топлите летни нощи. Под палещите лъчи на обедното слънце листата ѝ се сгърчват, но когато се надигнат облаци, те бързо оживяват.

Има служение в сянката, което не се набива на очи. Красотата на звездното небе не се вижда, докато не настъпи нощта. Съществуват красоти, които разцъфтяват само сянка и не се разкриват на слънце.

Зеленината е особено богата в мъгливи и облачни страни, където винаги има много сенки.

Любителите на флората могат да наблюдават цветя, които се разкриват само при залеза на слънцето, но освен тях има и такива, които красят градините през целия слънчев ден.

Тези, които отварят своите листенца през нощта, не сияят в пищния разгар на следобеда, но достигат своята съвършена красота, когато се стелят дългите вечерни сенки.

Когато наблюдаваме модели, очакваме от тях да са съвършени. Но много от нас даже не подозират, че някои от тях, всеки ден се борят с някакво заболяване.

Такива модели вдъхновяват не със своята красота, а с невероятната си сила на духа.

Днес благодарение на Ребека Марин често се използва понятието „бионичен модел“.

Девойката се е родила без ръка, но това не ѝ е попречило да стане модел и филантроп.

Ребека не е станала модел веднага. Тя се е опитвала да си пробие път към подиума дълго време. Борбата с модната индустрия ѝ е отнела доста години.

Днес тя има бионична ръка, известно име и сключени договори с  TIME, People, Cosmopolitan и Teen Vogue.

Много е трудно да си представим истинска дама без основният ѝ атрибут, нейната чанта.

Предлагам ви много интересен модел на чанта, направен от отпадъци. Продуктът е дело на фирмата Louis Vuitton.

Да правилно сте прочели. Тази чанта е направена от „отпадъците на големия град“ и е композиция от пластмасови бутилки, цигарени кутии, пластмасови чаши, пакетчета, дори и лейкопласт.

Чантата от изхвърлените в боклука материали струва 150 хиляди долара.

Какво ахнахте ли? Е, все пак вие сами не сте наслагвали разнородните парчета, за да получите подобие на чанта, нали?

Може да ви изглежда твърде „клошарско“, но я си представете, че утре стане на мода 🙂

Броенето на гейма в тениса започва от нула. Английскоговорящите тенисисти не казват „zero“, а „love“.

В XVI век, почти всички френските крале са играели тенис.

Смята се, че тенисът се е появил във френските манастири през XI век.

Един от най-ярките споменавания за тениса в средновековна литература е един епизод в историческите хроники на Шекспир „Хенри V“, където френският дофин изпраща, като подигравка, на младия английски крал буре с тенисни топки.

Историците смятат, че най-ранният предшественик на тениса е играта жьо дьо пом, играна в Северна Франция през XII век. При нея топка се удря с дланта на ръката.

Крал Луи X е ентусиазиран играч на жьо дьо пом и става известен с построените от него първи закрити кортове в Париж в края на XIII век.

Друг ранен привърженик на играта е френският крал Шарл V, които създава корт в Лувъра.

През XVI век в играта започва да се използва ракета и тя започва да се нарича „тенис“ – от френското tenez – „дръжте“, предупреждение, което сервиращият извиква на своя противник.

Играта е популярна както във Франция, така и в Англия, но по това време се играе на закрито, където топката може да отскача от стените.