В главите ни съществува някакъв „морален пазар“ и представа за „справедлива цена“ за морално поведение, купуване и продаване на заслуги, престиж, позор, …

Ето ви един обикновен пример. Според правилата на „моралния пазар“ ние можем да отговорим на убийството с убийство, убиецът трябва да бъде убит. В случая се проявява динамика в желанията. Обиденият човек отразява желанието на този, който обижда и наранява. Противниците стават еднакви като близнаци.

В драките и побоищата няма права страна. Участниците в нея са абсолютно еднакви, трудно ще ги различиш. Това, което изглежда рационално, т.е. да „отговорим“ на нахалника, в действителност е ирационална игра на желанието с неговата мазохистична динамика.

Няма да имат край на  обидите, на конфликта, на насилието, докато не се стигне до пълно разрушение. Ние не можем да забележим това, защото сме заслепени от желанието да отмъщаваме.

Жалко е, но такъв е порядъкът в този свят.

Но ако „включим мозъка си“ лесно ще разберем, че трябва да се прекрати насилието и желанието за отмъщение. Един труп е ужасно нещо, но ако убием убиеца, получаваме два трупа.

Това е реалната аритметика, за разлика от тази на отмъщението, която се ръководи от илюзорни обиди, но никога от реални хора.

Тази сутрин Диди бе много кротка и не се тръшкаше. Даже спокойно вървеше до майка си, която я водеше за ръка към детската градина.

Изведнъж момиченцето се вгледа в слънчевото зайче, което се получаваше от часовника на майка му и попита:

– Мамо, защо са го нарекли слънчево зайче? То съвсем не прилича на зайче?

– Може би защото подскача, – майката се опита да намери някакво разрешение на въпроса.  – Виж как скача – и майката раздвижи ръката си.

– Наистина скача ….., – за момент Диди се замисли. – Щом скача, по-добре би било да го нарекат конче.

Тези банкноти почти никой не е видял, чрез тях никой не се е разплащал. Те са си останали една от най-важните държавни тайни на ГФР.

В бункера край река Мозел, където са се съхранявали тези пари, скоро ще се отвори музей.

Град Кохем се намира на бреговете на река Мозел. Винени изби, тълпи от туристи през лятото, живописни склонове ….това се открива от долината край реката пред портата на местния Имперски замък, който е най-популярната забележителност в района.

Тази панорама са фотографирали милиони туристи не веднъж, без да подозират, че на противоположния бряг се намира един от най-секретните западногермански бункери от времето на Студената война.

Много деца не могат да изговарят правилно буквата Р, С, Ш, Л и Ж, но Нели не изговаряше буквата К, а я заменяше с Т.

– Какво расте в градината? – питаше я майка ѝ.

– Татофи, мортови, туши, таставици, – изброяваше Нели.

Бабата ѝ се усмихваше и се караше на майка ѝ:

– Остави детето, нека говори, както си иска.

Въпреки това в семейството решиха да заведат Нели на логопед.

Майка ѝ я заведе и каза на лекаря:

– Спасявайте ни, докторе. Тя не произнася буква К. Пълна трагедия, чак свят ми се завива.

Докато майката на Нели говореше от очите ѝ се лееха сълзи.

Докторът огледа детето и каза:

– Кажи „каша“.

– Таша.

– Кажи „кукла“.

– Тутла.

– Кажи „клоун“.

– Уморих се вече, – каза Нели. – Хайде да отидем на балтона и да полеем цветята. Аз ще полея червените, а ти белите.

Логопедът се изненада и попита:

– Ти познаваш ли цветовете?

Нели се учуди на въпроса, а после самодоволно заяви:

– Да.

– Този цвят какъв е? – попита лекарят.

– Син, – каза уверено Нели.

– А този? – продължи логопедът.

– Жълт.

– А този?

– Морстосин, като вълните.

– А стихчета знаеш ли? – логопедът се усмихна на детето.

След това докторът изслуша няколко стихотворения и една песен. Накарая Нели завърши с танц, като се въртеше из цялата стая.

След всичко видяно логопедът се обърна към майката:

– В коридора седи петгодишно момче, чийто запас от думи се състои от „мама“, „баба“ и „дай“, а също и второкласник, който само казва „здаси“ и „фувка“. Вие сте ми довели момиченце на година и осем месеца, което познава цветовете, знае какво е морско синьо, казва стихчета, пее песни и танцува, дори измисля развлечение за възрастните, да поливат цветя на балкона. За какво толкова се притеснявате, че не може да изговори една единствена буква правилно ли? Хванете детето си за ръка и  си отивайте в къщи, да поливате цветята. В близките три години да не съм ви видял тук.

След един месец Нели се обади по телефона на леля си:

– Вече мога да казвам буквата К. Идвайте и ми носете бонбони.

Един мисионер посещаваше бедните. Веднъж попадна в един мръсен коридор и чу слаб глас:

– Кой е там?

Мисионерът запали клечка кибрит, за да се огледа. Пред очите му изникна потресаваща картина. Материална нужда и физическо страдание, а едновременно с това невиждана надежда в Бога.

Съществото беше като издялано от черно дърво, със спокойни умоляващи за помощ очи и вкаменени бръчки върху изпито лице. Негърка лежеше на парцаливо легло. Вида ѝ предизвика у него искрено състрадание.

Беше хладен февруарски ден, печката не гореше, а вътре беше тъмно.

В този ден тя нямаше вечеря, обяд или чай за закуска.

В нея не бе останало нищо друго освен ревматизмът и вярата ѝ в Бога.

Трудно можеш да си представи човек по-печално място, лишено от всякакъв уют.

Въпреки това жената с треперещ глас пееше:

Аз съм в ръцете на Исус,
Той ме държи.
Завинаги ми е дал мир,
чрез Неговата любов към мен.
На небесата има радост,
за това, че аз съм спасен.
Там ме чака моя Отец.
Там ще ми даде място Той.

Така тя благодареше на Бога и Му принасяше жертва на хвала.