Колкото повече навлизах в дебрите й, толкова по-всеотдайно ми показваше хубостта си. Един безкраен свят от гъсто сплетени тантели, оцветени с всякакви отенъци на жълто, зелено, бакърено и калночервено.
Нейната хубост беше малко тъжна и уморена, но все още разкошна поради златото, с което младата есен я беше накичила. Безброй неподвижни жълти пламъчета, едни по-ярки, други по-тъмни, правеха въздуха наоколо да изглежда златист, оранжев, червен.
Безмълвието се нарушаваше само от едва чутия шепот на някое отронено листо .
По едно време забелязах, че златото  се е стопило и  една особена здрачевина е заляла гората. Да не се е свечерило, не ми се вярваше,
Междувременно вятърът се усили и гората ревна, сякаш хали я биеха с камшици, по-дебели от буките, а други надуваха бузи, за да изтръгнат от корен вековните й дървеса.
В това яростното блъскане на върхарите и скърцането на клоните,  което наподобяваше свличане на скали и прииждане на хиляди пороищами  ми се искаше да викам колкото ми глас държи:
— По-силно, по-гръмко! Удряйте тъпани, земята да се затрепери и небесата да се продънат! Още по-силно!
После бурята поутихна, ветрищата се укротиха, от небето закапаха първите едри и редки капки дъжд. Отначало пооредялата шума на дърветата ги задържаше, чуваше се само лекото ѝ тропане. Изведнъж захладня.
Стихията тържествено отвори пътя на есенните дъждове.

Преди три години над село падна голям град. Стъмни се посред бял ден като привечер, засвятка, задуха, облаците легнаха с търбусите си върху земята и небето се продъни.
Градушката би и кълца, а като се просветна и небето отново се засмя, всичкото наоколо приличаше на една извадена из подмолите удавница.
Хората от селото излязоха навън с децата, а старците, стояха с наведени глави и мълчаха.
Всички знаеха, че Бог беше изпратил тази градушка, но никой не повдигна ръка към небето и ничия уста не изрече проклятие.

Беше лятна вечер. Прозорците бяха широко отворени. Около трапезата се бе събрало цялото семейство. Огромна нощна пеперуда влетя  лудо вътре и започна да се удря в светещите лампи.
Баба суеверно се прекръсти и гледаше с широко отворени от уплаха очи фините сиви крилца, които се блъскаха в четирите ъгъла на стаята. Колко е прелестна в своята уплаха!
Петър се нае да хване пеперудата. Изтича да вземе мрежата. Улавя я. Пусна я на свобода и се върна победоносно.
При появата му всички се разсмяха. Петър се огледа в огледалото и видя пеперудата кацнала на ревера му с прибрани крилца.
Изумлението му прогони уплахата на баба. Даже пеперудата й се стори много красива.
Не става ли така понякога и с някои възприети идеи? Подгонват ги с възмущение и изведнъж забелязват, че те не са ги напуснали, а ги носят на
себе си като значка пред очите на всички.

Вдигна глава и започна да наблюдава втренчено нощните пеперуди, които се виеха над пламъчето на свещта и падаха в него.
— Глупачки! Глупачки! — каза той. — Къде летите? — Той стана и с дебелите си пръсти започна да пъди пеперудите.
— Ще изгориш, глупаче, ей тука хвъркай, място много, — бъбреше той с нежен глас, като се мъчеше да я улови внимателно за крилцата с дебелите си пръсти и да я пусне. — Ти сама си дириш смъртта, а пък на мене ми е жал за тебе.
Той се замисли, слезе от чардака, сложил ръце на гърба си и тръгна из двора.
— Ти какво си мислиш, че животното е глупаво? Не, то е по-умно от човека, макар да се казва свиня. То всичко знае. Например, човек ще мине по следите на животното, но няма да ги забележи, а свинята, щом подуши твоята следа веднага ще смени посоката. Ти не усещаш своята миризма, а тя я усеща. Ти искаш да я убиеш, а тя иска да си ходи жива из гората. Твоят закон е такъв, нейният е друг. Тя е свиня и все пак не е по-лоша от тебе, тя също е творение божие. Ех! Глупав е човекът, глупав, глупав! — повтори няколко пъти старецът, после наведе глава и се замисли.

Днес техникът беше тук, за да оправи екрана, така се нарича тук прозорецът. Като постои няколко седмици в болницата, на човек му се иска да смени програмите, не че има голям избор, но степният пейзаж ми бе дошъл до гуша, а планините безумно ме отегчаваха.

Помолих го да сложи гора. Мисля, че тези изкуствени прозорци не са лоши.

Истинската гледка отвън е всичко друго, но не и ободрителна…. Горкият санитар е с оперирано чувство за хумор.

Оттатък се виждат краят на паркинга и някакъв навес. Подържаните градинки се намират от страната на другото крило. Не зная, но дори гледката да беше по-хубава, пак не можеше да се мери с екрана.

Знаете ли как се симулира едно денонощие на тези екрани?

Картината, която се вижда, се изменя. Започва с утринната светлина, която се усилва по обяд, а вечерта намалява силата си. През нощта блестят точиците симулиращи звездите. И всичко това е в размер, два на три метра.

Там отзад има светлинен източник, над който един електронен дигитален часовник за 24 часа произвежда 650 нюанса в светлината. Сега се разработвали движещи се изображения, дървета, които се огъват от вятъра, вълни, които се разбиват в скала, облаци, които пълзят по небето.

Можело да се ангажират метеоролози, които да подготвят нещата реалистично, с купести облаци, порой, далечни светкавици и така нататък. Това ми изглеждаше страхотно. Но докато стане тая работа, сигурно ще минат доста годинки.