Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“

Вечерта бе нахлула неочаквано и го завари с чаша алкохол в едно задимено заведение. Тялото му отдавна не се подчиняваше, но мисълта бе ясна и още не му даваше покой. Мислите му летяха в неспирен поток и му навяваха тъга: „Жена ми е нещастна. Тя е една от онези жени, които са много отегчени и самотни, а аз не зная по какъв начин бих могъл да й помогна. Освен да й дам развод и да я направя още по-нещастна…..
Неотдавна бях с една омъжена жена, която ми каза, че понякога се чувствува толкова самотна, че се превръща в бучка лед и буквално се страхува, че накрая ще измръзне цялата……
Жена ми е добър човек, наистина или беше добър човек. Но понякога ми е жал за нея. Сега тя пие през деня и флиртува или се опитва да флиртува на събиранията, на които ходим вечер, въпреки че в същност не знае как да го прави….Никак не я бива да флиртува, бедната…. Тя не е весела освен при някои специални случаи и то ако е пийнала поне малко вино или уиски…..
Мисли, че е остаряла, натежала и че е по-малко привлекателна отпреди. Е, разбира се, че е права. Мисли, че това има значение за мене и тук греши. Ако знаеше, че ми е безразлично, сигурно щеше да бъде още по-нещастна….
Жена ми не изглежда лошо: висока е, облича се добре и има хубава фигура. Често се гордея, когато е с мене, а тя мисли, че аз никога не я искам до себе си. Смята, че вече не я обичам, и може би е права и в това……
..и по поглед й, в който има плаха неувереност, познавам, че и тя се мъчи да си представи дали, когато сме заедно ще бъдем приятелски настроени, или не. Кисел ли съм или весел? Тя очаква да й дам знак, дали съм кисел, че е казала или направила нещо лошо, или пък съм весел, че това не е станало?….
Не зная защо толкова много се страхува от мене, след като и аз толкова много се страхувам от нея. Тя е някак вцепенена и съсредоточена, вече се разкайва за какво, един господ знае. Изпъната е като струна и се надява, че не съм й сърдит за нещо, което е казала или не е казала… или е направила, за което не може да си спомни.
Вярвам, че ми казва истината, понеже мисля, че жена ми още не се е научила да ме лъже. Когато наистина има нещо, което се надява да скрие, тя си мълчи и се надява, че няма да я разпитвам, но ако я попитам, винаги ми казва. Тя не обича да лъже…. Помагам й, като не й се бъркам, ако доловя, че крие някаква тайна, която иска да запази. Опитвам се да се държа настрана от всичко, което тя се опитва да крие. Подозирам, че прави същото по отношение и на мене. Смятам, че тя знае за мене много повече, отколкото показва външно. Поради това нашите разговори обикновено са никакви и често са сдържани…..
Жал ми е като я виждам така. Преди не беше такава. Може вече да не я обичам, но я познавам от дълго време и чувствата ми съвсем не са такива, че да извикам: „Олеле!“ …
Мъчно ми е да си припомням каква беше жена ми тогава,…. да знам, че тя искаше да остане такъв човек, какъвто беше… Виждам какво й се случва сега…. Изпитвам болка, когато съм свидетел на пропадането на кое да е човешко същество, било ми някога близко или съвсем непознато……“
Нощта не можеше да прогони тъгата му…. Алкохолът постепенно обземаше съзнанието му и той вече не разбираше къде е…..

Когато сметна, че е настъпило благоприятно време, той се наведе към двамата мъже и заговори доверително:
— Голяма, много голяма работа….,— той умееше да сниши гласа си до необходимото, — но каквото ви кажа тук, между нас да си остане.
Нито работата беше голяма, нито бе нужно да се забулва с такава тайна, но Петър, така се казваше „известителя“, знаеше от дълъг опит, че такова думи винаги предразполагат събеседниците. Успя и сега. Двамата мъже кимнаха в потвърждение и наостриха уши.
— Днес минаха двама монаси, — продължи все така Петър. — И знаете ли какво носеха? …..Носеха мощите на света Петка.
— А, това ли било — нехайно рече Пепо и пренебрежително се облегна на стола. Но Тодор прочут с набожността си, каза нетърпеливо:
— Разказвай, разказвай нататък.
Петър се поколеба за миг. Дали да се престори на обиден и да се нацупи, но веднага се отказа.  Това нямаше да му донесе нищо.
— Нима не сте чували коя е света Петка? — продължи все така шепнешком.  — Преди една неделя игумена на нашия манастир сънувал чуден сън. Явил му се Дух божи, целият окъпан в неземна светлина, и с глас на медна тръба му казал: “ Иска ли да облекчи страдащите, да върне здравето на болните?  Тогава отиди на това и това пусто място и там изрови костите на света Петка“. На утрото игуменът повел братята от манастира, поръсил мястото със светена вода и щом копнали, разнесъл се звук на камбани и изведнъж пред тях се появили костите на светицата. И знаете ли какво чудо станало? Едва понесли мощите и насреща им — болна жена. Още от дете краката й били изсъхнали, после и лош цирей ослепил едното й око. Тя помолила за благослов. А те й дали да докосне с пръстите си свещените останки. И щом се допряла до тях, сляпото око на жената прогледнало, болните й нозе се изцерили и тя се изправила на тях.
Петър  без особена мъка съчини тази история, но после осъзна, че Пепо и Тодор бяха яки и здрави мъже, та  трябваше да измисли нещо по-засукано:
— Сто крачки по-нататък — ново чудо. Срещнали един отчаян човек  Някакви шмекери го изиграли, та изгубил всичко  и сега бил решил да посегне на живота си. И на него дали да се допре до костите.
— И веднага в джоба му се появили две кесии пълни с пари — през смях завърши вместо него Пепо. — Или може да са били три, а?
Без да губи самообладание Петър попита:
— И до твоите уши ли стигна разказът за тези чудеса?
Пепо троснато рече:
— И каква костичка ти оставиха тези монаси?
— Ей тази, най-мъничката. — Петър показа кутрето си. — Река от сълзи пролях, за да измоля една костичка да ми дадат. Е, склониха, но ми заповядаха за по-малко от хиляда лева да не я давам.
Тодор се прекръсти набожно, но Пепо се изсмя.
— Искаш ли пък сега аз да ти разкажа една история, Петре? Слушай, тя  по нищо не отстъпва на твоята, ще видиш. Едно птиченце ми каза, че във вторник, когато копаели гроб за баба Димитра там се навъртал и някакъв божи човек. Случило се, че извадили от земята няколко стари кости. „Божият служител“ ги събрал всичките и още на часа ги нарекъл: „Тази ще е от света Филомена, тази — от света Варвара, тази пък… от света Петка…
Цялата злоба, натрупана в Петър, избухна изведнъж. Той скочи, брада му трепереше от гняв, а очите му мятаха светкавици:
— Анатема на онзи, който дръзне да похули слугите Христови…
— По-кротко, по-кротко с анатемите, Петре — рече уж незлобливо Пепо, но имаше нещо в думите му, което подплаши Петър и  той грабна шапката си и набързо излезе навън.

Тази местност, той уж знаеше като петте си пръста, но сега зяпна в захлас, запленен от есенната й премяна.
Цялата падина, прикътана между оградилите я от всички страни хълмове със стръмни склонове, представляваше неповторимо и неописуемо съчетание на багри, разточително разпилени тук от Всевишния.
В дъното пъстротата се затваряше от синята стена на скалите, възправили се нагоре и захапали с причудливите си зъбери тичащите по небето пухкави сиви облачета.
— Ех, това е България! — възторжено възкликна мъжът и отново пое нагоре, срещу шумящите по камънаците бързеи на реката.

Още тогава, като малко дете, честичко заставах на морския бряг и с часове гледах играта на морето.
Случваше се понякога там да се надигне вълна̀, гигантска и заплашителна. Набъбнала от сила, със стихиен устрем се насочваше към сушата, сякаш готова с един удар да разцепи брега.
Тя тичаше нетърпеливо, уголемяваше се и изправяше острия си гребен. За нея няма земна преграда, която да възпре бурния й напор.
На пътя й застава скала, не много висока, нито твърде здрава.
Удар! За миг всичко се покрива в пяна и водни пръски. А после…. сякаш нищо не е било. Възправя се сред въртопите и се отърсва от потоците вода.
Накрая вълната, омаломощена, замаяна и усмирена, гузно се дръпва назад.