Проверките бяха зачестили. Магазинерите бяха изтръпнали. Треска тресеше собствениците на малките магазинчета . Мълвата прехвръкнала от съседните села зловещо нашепваше: „Когото хванат, изобщо не му прощават!“
Тази сутрин слънцето едва бе разкъсало облачната завивка, когато един господин, в черен костюм със снежно бяло риза и малко кожено куфарче слезе от автобуса. Очите му скрити под събраните му гъсти вежди, неприветливо оглеждаха малките струпани магазинчета на центъра.
Дали защото беше още рано или хората не бързаха да отварят, но само едно малко магазинче бе отворило вратата си. Мъжът веднага се насочи натам.
Вътре една закръглена жена около петдесетте, подреждаше стоката и бършеше праха по рафтовете. Мъжът се изкашля и грубо отсече:
– Аз съм от……
Жената изтръпна. Тя не чу повечето от думите му, но след като хвърли уплашен поглед към документите, които й представи господина, разбра какъв е.
Още не беше отворила уста, за да му отговори и народа започна да се изсипва в магазинчето й. Толкова много хора не бяха влизали отдавна тук. Тя ги обслужваше и усмивката не слизаше от лицето й. Нямаше време, дори за минута, да обърне внимание на господина.
По едно време хората понамаляха и тя се сети за него. Погледна го и добродушно му каза:
– Господине, идвайте всеки ден!
Мъжът я погледна смаян и си помисли: „Тая да не е мръднала нещо…“
А на глас смутено измърмори:
– Нас обикновено ни гонят, а вие…
Жената усмихнато продължи:
– Вие сте като магнит. Скоро толкова много хора не са влизали в магазинчето ми. Аз едва по 10 лева оборот изкарвах на ден и то ако някой случайно минеше.
Мъжът не знаеше какво да каже. Тълпата от хора напираше в магазина и течеше като неспирен поток, който непрекъснато увеличава обема си. Той затвори куфарчето си, излезе от магазинчето и като ястреб се устреми към другите магазинчета….

Това стана през 1978 г. на индийско непалската граница.
– Тигърът трябва да умре!Защо не го застреляш със собствените си ръце? – крещеше директорът на горския парк и удряше с юмруци по бюрото си.
– Но вие не разбирате, – настойчиво продължаваше да го убеждава, експертът по тигрите Арджан Сингх.
Той беше дребен оплешивяващ мъж и сега челото му бе прорязано от тревога.
Директорът присви устни неотстъпчиво и избърса потта от месестото си лице с влажната си носна кърпичка. Беше много горещо, макар че щорите бяха спуснати и вентилаторът на тавана не преставаше да бръмчи лениво.
– Но, господин Сингх, вие сте този, който не разбира. Хайде нека разгледаме фактите още веднъж. Какво ще кажете? Скоро е изчезнал човек. Това е жертва номер едно на тигъра. Онова, което е останало от него, след като звяра е приключил с играчката си, не беше достатъчно да се побере дори в кутия за обувки. По-късно изчезна още един човек. Аз лично видях как тигърът ръфа тялото му. Извиках, но звярът не ми обърна никакво внимание. Да бях го застрелял още тогава на място!
– Но тигрите са защитен вид, – не отстъпваше Арджан. – Не можете да стреляте безразборно!
– Човешките същества също трябва да бъдат защитени! – изкрещя директорът. – Вече двама души са мъртви, а вие ме учите как да си гледам работата!
– Но вие наистина не разбирате! – продължи отчаяно Арджан. – Тигрите нападат хора само, когато им се налага.
– Какво искате да кажете с това „когато им се налага“? – едва успя да каже директорът, неспособен вече да владее гнева си, който искреше от очите му.
– Тигрите обикновено не нападат хора, – продължи естествоизпитателят. – Но хората са унищожили в гората обичайната им плячка, като сърни и глигани. Очевидно тигърът е умирал от глад, когато е срещнал жертвите си. Той е трябвало да се нахрани, за да остане жив.
– Точно с човешка плът ли? – сряза го директорът.
Арджан Сингх си пое дълбоко въздух и реши да продължи борбата, без да се отчайва.
– Не забравяйте, че тигрите са вид защитен от закона. Вместо да убиваме този тигър, не бихме ли могли да опитаме да направим нещо друго? Да му оставим няколко бивола, за да има какво какво да яде… Ако не е гладен, изобщо няма да му хрумне да напада хора.
Директорът изпусна една горчива въздишка и каза:
– Ще бъда откровен с вас, господин Сингх. Ако зависеше от мен, този ваш тигър щеше да бъде мъртъв още преди няколко дни. Но очевидно моите шефове са на вашето мнение, че не трябва да го убиваме. За това макар и неохотно, ми се налага да обмисля сериозно ситуацията.
Изминаха няколко дена, а директорът все още не беше взел решение. Междувременно тигърът отново нападна човек. Арджан Сингх внимателно разгледа отпечатъците от лапите и сърцето му замря.
– Да, опасявам се, че е същият, – обърна се той към горския пазач, който бе дошъл с него.
– Е, господин Сингх, – заяви мрачно пазачът, – май директорът най-сетне ще постигне своето. Този тигър вече е мъртъв, от мен да го знаете!
Няколко метра надолу по пътеката, която тигърът бе отъпкал, влачейки плячката си, се търкаляше окървавена човешка глава.
Арджан си представяше презрителния тон на директорът на парка, който казваше:“Аз ви предупредих! Вината е изцяло ваша! Ако ме бяхте послушали, този човек щеше да е жив!“
Естествоизпитателят се ужасяваше от предстоящата среща с директора.
Какво се случи по- нататък?
Шефовете на директора така и не му разрешиха да застреля тигъра и той се принудил да приеме предложението на Арджан Сингх. Тигърът си похапвал от храната, която му оставяли и спрял да напада хора.

Не искаше да плаче. Знаеше, че така тревожеше близките си. Но те напираха като прелял ручей, търсещ и най малкото място, за да се разлее.
Вчера го погребаха. Не предполагаше, че болката ще бъде толкова голяма. Когато почина майка й беше по-спокойна. Спомените я връщаха назад и….я обвиняваха.
Баща й преди три месеца не беше добре. Беше го взела в града. Но той се нуждаеше от много внимание, а тя бе постоянно заета със своя малък бизнес. От лекарствата ли, от старостта ли, но той постоянно капризничеше за нещо. Тогава тя роптаеше: „Не беше такъв! Какво му става? Не може ли да разбере, че сега всеки от нас е зает и не може да му обърне много внимание?“
Тогава бе се пооправил и бяха стигнали до компромисно решение. Той ще се прибере на село и ще плащат на една комшийка от време на време да го наглежда. Миналия месец изпрати 100 лева на мъжа й да си купи нещо за рождения ден. Когато разговаряха по телефона зет му го попита:
– Добре ли си?
– Не съм много добре!- тъжно прозвуча гласа му по телефона.
– Да дойдем да те вземем?- каза зет му.
– Не, надейте. Получи ли парите? Какво си купи? Добре ли прекара рождения си ден?
Скоро жената, която го наглеждаше им се обади, че е много зле. Когато отидоха, дъщеря му едва сдържаше сълзите си. Стареца едва говореше и не ги познаваше. Беше отслабнал още повече. А къщичката тънеше в мръсотия.
Закараха го направо в болницата. Лекарят констатира силно разтройство и обезводняване на организма. Включиха го на системи и остана в интензивното. Лекарят не даваше големи надежди… А тя плачеше и само мълвеше:“Само да се оправи, ще го взема при нас и няма повече да го оставя….“.
Оня ден, когато разговаряха последно, той й бе прошепнал:
– Да не забравите да вземете последната ми пенсия, тя е за вас.
Очите й се напълниха със сълзи и тя извика:
– Какво говориш?….Не говори така!
От син си поиска една черешка, а той му каза:
– Сега време ли е за това?
Старецът упорито настояваше:
– Кажи на сестра си, тя ще ми намери…
Сега нищо не му трябва… А болката ставаше още по-силна.

Винаги съм обичала да гледам морето. Когато зимните бури връхлитаха, излизах разтреперана. Заставах там и наблюдавах. Усещах как вълните неуморно се се разбиват о брега.
В морето цветовете са всичко – зелено и синьо, черно, червено и сиво, сякаш в тях са събрани всички състояния на душата – възход, успокояване и замиране.
Чувала съм морето как шепне като любовница, реве като лъв, гали земята и я напада. В него всички неща са слети в едно.
Когато гледам морето разбирам, че света си има свое собствено равновесие.

Една събота, преди да се прибере вкъщи, пасторът реши да се обадя на жена си. Бе вече почти 10 часа. Той звънна, но жена му не вдигна слушалката. Дълго чака, но никой не се обади. След известно време той отново набра домашния номер и жена му веднага отговори. Пасторът попита:
– Защо не вдигна слушалката, предния път, когато ти се обадих?
– Никакъв звънец не съм чула, – изненадано отговори жена му.
Този случай щеше да се забрави ако в понеделник в църквата, в стаята на пастира не иззвъня телефона. От телефонната слушалка звучеше мъжки глас:
– В събота вечерта от този телефон някой ми звънна….
Пасторът дълго не можеше да разбере за какво става дума. Тогава мъжът каза:
– Телефонът дълго звънеше, но аз не отговорих.
Пастирът си спомни за случилото се с него.
– Извинявайте, че съм ви обезпокоил. Исках да се обадя на жена си, но изглежда по грешка съм набрал вашият номер.
Мъжът смутено каза:
– Разрешете ми да ви разкаж , какво се случи тогава. В събота аз исках да се самоубия. И преди да направя това се обърнах към Бога: „Ако ти наистина съществуваш, чуваш ме и не искаш да направя това, моля те, дай ми знак“. И в това време телефона иззвъня. Дойдох до него и видях на таблото изписан надпис: „Господ Всемогъщ“. Гледах звънящия телефон и не смеех да вдигна слушалката.
Църквата, в която служи пастира се е нарича  „Домът на Всемогъщия Бог“ – „Almighty God Tabernacle“.