Омаяна от място едва докосвах красивата лоза. Тя обвиваше полусрутената барака в дъното на градината!
Тук се виеше и клематис, клюмаше с главичка жасмин и ухаеха някакви редки цветенца, наречени „пеперудки“, защото нежните им листчета наподобяваха крилца на пеперуда.
Но нищо не можеше да се сравни с красотата на розите. В нито една от оранжериите не успях да открия такова благоуханно съвършенство, като пълзящите рози в моя дом.
Те се изливаха от верандата като буен водопад и изпълваха всичко наоколо с аромат, ненакърнен от друга миризма. А в ранна утрин, окъпани от бистрата роса, те бяха толкова изящни, нежни и чисти, че не можех да не ги оприлича на неувяхващите райски създания.

Разбрах какво се случва с Дони много преди другите и се свих в себе си, но не казах на никого. По-късно, когато другите започнаха да забелязват разни неща и да правят колебливи, плахи заключения, аз ги опровергавах категорично. Не исках това да излезе вярно. Усещах как бъдещето се разклаща пред мене. Имах чувството, че ако никой не говори за това, то няма да стане. И грешах.
Той закъсня със сядането, трудно се изправи, по-късно проходи, не можеше да тича. Беше зле с координацията на движенията.
Смятахме, че е тромав и когато се олюляваше, спъваше и падаше, му се радвахме като на новородено пале или жребче. Сега на движенията му липсва хармония. Не прави усилие да отваря широко челюстите си, когато се опитва да говори.
Опитите му да говори приличат на титаничен гърч. Жилите му се изопват и издуват, иска ми се да престане да го прави. Може обаче да отваря устата си достатъчно широко, когато яде, когато се смее или просто ако иска да вдигне шум.
Макар че не зная каква причина има да се смее, освен когато си играя с него, протягам му нещо и си дръпвам ръката, но после… е не по-малко готов да заплаче.
С него вече не могат да се играят, дори обичайните детски игри. Когато се опитвам да го занимавам, чувствувам се безпомощен и той започва да плаче. Измъквам се с болка. Яд ме е и на него, и на себе си. Струва ми се, че поне бих могъл да направя нещо по-добро за него.
Веднъж бях неприятно изненадан, когато дъщеря ми изтърси:
— Дали това, че Дони ми е брат — иска да знае дъщеря ми с полунастоятелен тон, — ще ми попречи при намирането на съпруг?
— Не, разбира се, че не — объркано й отговарям.
— Откъде накъде? — войнствено я напада жена ми.
Тя е шокирана и вбесена от зададения без заобикалки въпрос. Дъщеря ми се обръща към мене, за да разбере истината:
— Ще ми попречи ли?
— Да не си решила да се омъжваш? — питам я аз весело и шеговито.
— Виждаш ли, пак избягваш да ми отговориш?
— Би трябвало да се срамуваш — казва й жена ми, — че това изобщо ти е дошло на ум.
Дъщеря ми настойчиво продължи:
— Дали хората ще си мислят, че и моите деца ще станат такива?
Жена ми зяпна от учудване.
— Как можа да го изречеш! — рязко я сгълчава тя. — Та той е твой брат!
— Точно затова се тревожа. Не мога ли поне да попитам?
— За бога, остави я на мира! — викнах и се обърнах към жена си с гневен поглед. — И аз се тревожа за същото.
— Би трябвало да се засрами. Той не е нещо, от което трябва да се срамуваме.
— Щом като не е нещо, от което да се срамуваме, защо винаги се срамуваме, когато е край нас?
— Не е вярно.
— Вярно е. Винаги ме изкарваш виновна заради него.
— Не те изкарвам. Празни приказки.
Какво можех да обясня на това дете. Нима можех да й кажа, че хората са лицемерни и егоистични? Не всеки може да приеме чуждата недъгавост или лудост. Дори и да останат малко с такива хора, не могат да прикрият чувството си на отвращение.

Какъв страхотен удар! Сякаш огромна скала се бе стоварила с грохот върху празното  място.
— Нещо се случи! — развълнувано извика един хлапак и изтичва нататък, за да види по-добре.
В търговския център се бе събрала тълпа. Една кола се бе изплъзнала и сега стоеше на тротоара. Витрина от дебело стъкло бе разбита.
Момчето ми лежеше на земята. Крещеше от болка и страх, разперило ръце и крака в неестествена поза, а от раните и по лицето му струеше кръв. Тя се стичаше през ръкава на ризата му. Изведнъж ме видя и протегна към мене ръка. Беше обзето от паника. Аз също.
— Татко!
Момчето ми умираше. Невероятен ужас. На лицето му се четеше изумление. Не можех да издържа това. И то не можеше. Притисна се към мене. Молеше ме с поглед да му помогна. Писъците му бяха пронизителни. Не можех да гледам спокойно такава агония, такъв страх. Трябваше да направя нещо. Притисках лицето му още по-силно към гърдите си. Прегръщах го с двете си ръце. Стисках го здраво.
Някаква пелена ме обгърна…Когато дойдох на себе си седях в болницата.
— Смъртта — каза лекарят — е настъпила вследствие на асфиксия. Момчето е било задушено. Има повърхностни разкъсвания по главата и лицето, ожулване на бедрото и дълбока рана на ръката. Нищо повече. Дори далакът му не е бил засегнат.
Това ме изтръгна от унеса. Нещо влажно изпълни очите ми. Не се задържа там, а бавно тръгна по бузите ми и започна да се стича като внезапно избликнал извор…
– Каква нелепост, – едва отрониха напуканите ми устни, – Тони-ииии, – изтръгна се мощен вик от гърдите ми….

Отскоро синът ми изобщо не искаше да ходи на училище особено в дните, когато имаха физическо възпитание. Такива часове той имаше три пъти в седмицата, но се притесняваше и в другите четири дни. Съботите му бяха свободни. Тогава той изпадаше във възторг.
Страхуваше се от помощник-учителя по гимнастика. А това е още една опасност, която трябва да се предотвратява, затова се срещнах с него.
— Той не се опитва да победи — твърдеше с укор помощник-учителя за момчето ми,
— Сигурен съм, че той полага всички усилия.
— Той не иска да изпревари този, с когото се състезава.
— Предполагам, че характерът му е такъв — промърморвам извинително.
— Не е такъв характерът му, господин Милев  — настоява учителят. – Липсва му истинският състезателен ду х. Не полага всички усилия, за да спечели. Няма воля за победа.
— Няма да му я създадем, като се заяждаме с него. — позволявам си да кажа несмело с най-невинния глас, на който съм способен.
— Аз не се заяждам с него, — протестира той горещо. — Опитвам се да бъда в помощ.
— Той се бои от вас, господин Ников. Някога обичаше часовете по гимнастика, радваше се да участвува в игрите. Когато беше малък, винаги обичаше да играе. Вече не обича и изобщо не иска да ходи на гимнастика.
Разбирайки, че сега предимството е на моя страна и продължавам по-уверено:
— Опитвам се да намеря начин, по който да направя положението тук по-лесно за него.
— А как е той в къщи?
— Добре. Когато не се притеснява, че ще идва тук.
— Не бива да правите нещата по-лесни за него. Той трябва да се научи да успява.
— В какво? В катеренето по въже ли?
— Тук се налага да го прави. Ще му се налага и на други места.
— Къде?
— В гимназията. Може би и в армията. Ако иска да напредне, ще трябва да прави доста неща, които не му харесват.
— Не искам да споря с вас.
— Аз също.
— Опитвам се да му помогна. Искам да намери изход от създалото се положение.
— Аз му помагам — заявява учителя. — Опитвам се да го окуражавам, господине, искам да побеждава. Той няма воля. Когато е напред в някоя от щафетите, знаете ли какво прави? Започва да се смее. Наистина. После забавя скоростта си и изчаква някое от момчетата да го настигне. Можете ли да си представите? На другите момчета от отбора това не се харесва. Нима това е начинът, по който трябва да се проведе едно състезание?
— Не — аз поклащам глава и се опитвам да прикрия усмивката си. – „Браво, дребосък“, иска ми се да извикам на висок глас. Но от това на момчето ми няма да му стане по-леко. — Предполагам, че не.
Държа се кротко, смирено и с уважение.
— Нужно ли е той да се надбягва? — питам аз. – Потискам стремежа си да бъда саркастичен. — Не може ли децата да правят нещо друго? Или поне той?
— Животът е суров, господине — философски обобщава учителя. — Той трябва да се научи да надминава всеки друг. Това е един от уроците, които се опитваме да му преподадем днес, за да го подготвя за утре. Може би го пришпорвам прекалено много. Но това е само за негово добро. По-добре е да бъде прекалено трудно, отколкото прекалено лесно. Поне понякога.
— Но той е просто дете, не е ли така? — отговарям аз и се преструвам, че се смея снизходително.
— Той е на девет години.
— Нима това е много?
— Това е времето, когато трябва да се научи какво е отговорност и дисциплина.
— Не бих искал да споря с вас.
— Аз също. Той трябва да се научи да гледа всяко предизвикателство в лицето.
— Той полага усилия. Полага много усилия.
— Не може ли да го освободите за известно време, ако ви помоли? Може би той ще си възвърне малко от увереността. Ако не играе поне няколко дни.
— Опитвам се да му помогна.
— Кажете му, че изглежда малко уморен — нещо такова.
— Високо ценя съветите ви. Радвам се, че проявявате разбиране.Готов съм да направя същото, за да помогна на всяко дете.
В същност този учител се оказа изумително добър човек, а аз не смятах, че е способен да бъде така великодушен и внимателен към момчето ми.
Скоро след това синът ми каза:
— Вече не трябва да правя нищо по гимнастика — продължава момчето ми с въодушевление. — Дори в игрите мога да не участвувам. Докато сам не поискам.
И от този ден нататък момчето ми се успокои. Но това естествено не трае дълго. Отначало то се наслаждаваше на отсрочката, радваше се на безделието, отдаваше се на блаженството в училище и в къщи. Смяташе че много лесно се е измъкнало, дори мислеше, че другите трябва да му завиждат. Но не стана така. Всяко чудо за три дни. Не след дълго изведнъж, настъпва промяна. Увереността му се изпарява и то започва нерешително да се лута. Проумяваше, че не иска да бъде различно от другите.
Момчето ми поиска да бъде като здравите деца, да е част от групата, макар че нямаше високо мнение за групата и не изпитваше радост от това, което правят в нея. Не му харесва да го причисляват към онези, които са слаби и осакатени, да бъде отлъчено. Затова спря да се преструва, че е уморено, че куца, че го боли гърло и отиде при учителя си и му каза, че отново се чувствува добре.
И се хвърля доброволно в игрите и надбягванията, упражнения на успоредка, катерене по въже, които продължаваше да мрази, но е готово да понася, защото не можеше да обяви, че го бива за всичко това. И сега то реве като лъв и се бори като тигър, тича като невестулка и покорно повтаря „хай-де-наш-те, хай-де-наш-те“, като един усърден млад човек.
Чух го да казва:
– Господин Ников….. вече казва хубави неща за мен. Днес вкарах четири точки — казва ни друг път. — В отбора съм на второ място.
И момчето ми научава, че не представлява особена трудност да бъде достатъчно добро във всички видове спорт, ако притежава истинска воля за победа, може би и в гимнастиката, ако положи усилия. Не е на първо място по нищо, но е достатъчно способно, което му е приятно, а тези, които заемат първите места, го харесват и вече искат да бъде от техния отбор. Те са по-яки, по-едри хлапета, но сега момчето ми е заедно с тях.
В щафетите и баскетбола гледа да застане срещу някой дебеланко от другия отбор, когото знае, че превъзхожда. Изпитва угризения заради дебеланкото и му е жал за него. Но все някой ще трябва да победи тоя дебеланко, защо да не го победи то? Причината не е в това, че иска да прави добро впечатление, а по-скоро защото не иска да прави лошо впечатление.
Всъщност вече не се притеснявам, че момчето ми не иска да бъде първенец.

Странен човек беше. Като че ли прекалено много се отъждествяваше с хората изпаднали в беда. Мисля, че затова раздаваше сладкиши и дребни пари на другите, за които смяташе, че ги искат. Той знае какво е да жадуваш за нещо. И жадуваше заедно с тях.

Помня как зяпваше невярващо и учудено сакати и недъгави, гърбави, джуджета, еднокраки, едноръки или хора с деформирани крайници. Отгатвах мислите му. Без да знае какво им се е случило, той се боеше да не му се случи и на него, а не винаги бе лесно да му се обясни това. Не можеш да го убедиш, че никога няма да пострада от нещастен случай или да се разболее тежко.
Забелязвам, че избягва да ги гледа в упор. Случваше се ръката или крака му да замръзнат в някаква неестествена поза или да се сгърчват, когато беше близо край тях.
Един ден го попитах:
— Защо искаше да му дадеш нещо?
Пред нас стоеше човек, неестествено навел глава, а погледа му бе безизразен, отсъстващ. В мислите си бе някъде другаде.
— Почувствах се щастлив — заявява той, като сви рамене и примижа на слънцето.

Изглеждаше леко притеснен и смутен.
— Тъй ли?
— А когато се чувствувам щастлив — продължава той, — обичам да давам. Лошо ли е това?
— Никак. Радвам се, че си бил щастлив. А защо беше щастлив?
— Защото знаех, че ще му дам парите. — Той спира за малко и се смее нервно. — После като разбрах, че това ме прави щастлив, прииска ми се да дам монетата, защото бях щастлив, че ще я дам.
Усмихнах се, но дълбоко в себе си разбирах, че е прав. Ние ставаме истински щастливи, когато разбираме, че трябва да дадем и го правим.