Тя мразеше асансьора и никога не се качваше на него. Изкачваше се по стълбището и ходеше дори до деветия и единадесетия етаж пеша. На отделните площадки си почиваше, за да възстанови дишането си и продължаваше напред.
– Стълбата е като живота, – казваше често тя.
В метрото не се качваше на ескалатора.
– Търпение и малко усилие, – повтаряше тя. – Всичко трябва да постигнеш сам. Започни, а после то само ще се получи. Дай и ще ти се върне десетократно повече…..
Нейните приятели смятаха, че тя ще живее над сто години, но тя само се усмихваше на приказките им и казваше:
– Страхувам се, че тази тризначна цифра не е за хората. Навярно ако живея толкова дълго ще приличам на вещица.
Тя имаше невероятен глас изпълнен с различни нюанси. Топли, доброжелателни за приятели. С хората беше официално учтива, но се е случвало и до ледени и студени нотки.
По особен начин тя разговаряше с животните, които обичаше.. Често можеше да се чуе как казва „душичко“ или „Вие“, когато се обръщаше към някое бездомно куче с тъжни очи или разплакана в двора котка.
По много особен начин тя четеше стихове. С ясен, дълбок, мелодичен, напомнящ на виолончело глас.
Внезапно се разболя. Упорито се противопоставяше на болката и страданието си…
Няколко дена преди да напусне този свят казваше, че вижда врата, на която е написано нейното име. Тясмяташе, че там се е освободило място за нея….
Почина малко преди да навърши 99 години….

Никой не го избра, никой не го взе. То дори раздразни котката, която го бе родила. Тогава стопаните решиха да го изхвърлят на улицата.
Но то оживя, не умря и се пребори за живота си. Не изпитваше страх. Хранеше се от контейнера. Криеше се от силните викове и хвърлените по него пръчки.
Хората, когато го гледаха се възмущаваха:
– Какво уродливо коте!
Даже злите котки и кучета го избягваха. То кротко търпеше, очаквайки някой да го помилва. Не познаваше омразата и отмъщението.
Приближаваше децата, търсейки ласка. Някаква възрастна жена болна от сърце му слагаше в една стара консервена кутия малко месце. А то радостно се отъркваше в краката й и благодарно мяукаше.
Един ден кооперацията се пробуди от страшен вик:
– Мерцедес блъсна изродчето.
То лежеше на една страна и жално мяукаше от болка. Всичко около него бе обляно в кръв. То хрипеше, задъхваше се…Опита се да пропълзи… Кой ще му помогне, кой ще го спаси?
Към телцето му нежно се докосна човешка ръка. Човекът бе инвалид..
Котенцето замърка усетило топлина, ласка и съпричасност към болката му. В очите му имаше толкова много болка и толкова много страдание…. Умирайки, то чакаше от хората състрадание…
Човекът взе в ръцете си треперещото телце и му прошепна:
– Потърпи, мой красавецо! Аз съм до теб…
Покри телцето с шала си и внимателно го понесе към дома си.
След време един възрастен понакуцващ човек водеше на разходка котарак.
– Но това не е ли малкото уродливо котенце? Какъв красавец е станал! – понесе се шепот от околните.
Котаракът ни на крачка не се отдалечава от инвалида, следва го като куче.
Каква преданост, каква обич, това е празник за очите! Това не е коте, а прелест! Заслужена награда!

Капитанът, тъмнокос, с къси мустачки и едва набола брадичка, четеше някаква книга, забил глава в нея. Едно малко момиченце поиска да отиде при своята майка, отскубна се от сестричката си и се втурна като патенце през линията.
Капитанът като чу влака да идва, изведнъж погледна и видя детенцето. Втурна се към релсите и го вдигна. Но кракът му се подхлъзна и влакът го прегази на минутата.
Веднага съобщиха на дъщерите му.
– А на детето нищо му няма, – пристъпваше от крак на крак един от свидетелите, като притеснено поглаждаше косата си, –  само си ударило рамото, когато той го подхвърлил към майка му. Горкият капитан, щеше да се радва, че го е спасил, нали, госпожице? Бог да го прости!

Една възрастна жена имаше крава, порода „Олдърни“ и гледаше на нея като на своя дъщеря. Не можеше да й отидеш на гости дори за четвърт час, без да чуеш за чудното мляко и интелигентност на животното. Целият град знаеше за кравата на мис Бети.
Веднъж, когато поради невнимание кравата  паднала в една варница. Всички проявили голямо съчувствие.
Тя стенела така жално, че скоро я чули и спасили. Но бедното животно било загубило голяма част от козината си и когато го измъкнали, изглеждало голо, измръзнало и нещастно в ощавената си кожа.
Всички съжалили животното, макар че някои не могли да скрият усмивката си при смешния му вид. Мис Бети направо си изплакала очите от скръб и ужас. Казваха, че мислела да опита с маслена баня. Този цяр бил вероятно препоръчан от някого, чийто съвет тя потърсила, но предложението  било отхвърлено от капитан Брани. Той предложил нещо съвсем друго:
— Направете й жилетка и гащи от мек вълнен плат, госпожице, ако искате да остане жива. Но моят съвет е: заколете веднага горкото животно.
Мис Бети изтрила очите си и поблагодарила сърдечно на капитана. Тя се заловила за работа и не след дълго целият град види как кравата отива кротко да пасе в тъмносиви одежди от каша.
Вие виждали ли сте някога крави, облечени в сива каша?

Една тъмна нощ се разнесе вик „сепия!“ и всички се разбудиха. Втурнаха се на палубата и в продължение на час и половина приготвяха въдиците си за сепия — парче олово, боядисано червено, с игли в долния му край, подредени в кръг, наклонени назад като ребрата на полуотворен чадър.
По някаква неизвестна причина сепията обича да се обвива около иглите и така я изтеглят, преди тя да може да се освободи от тях. Когато напуска дома си, тя изхвърля струи вода, а след това изпуска течност, тъмна като мастило в лицето на този, който я пленява. Много е интересно да се наблюдава как хората въртяха главите си, за да избягнат струята.
Когато суетнята свърши, те бяха черни като коминочистачи но на палубата  имаше цяла купчина прясна сепия.