Той запали и ловко се вмъква в потока от коли. Караше чудесно. Аз се отпуснах и с удоволствие започнах да го наблюдавам.
Обичам отмерените и ловки движения на ръцете. Затова харесвам и билярда, чертаенето и стрелбата по мишени. Доставя ми удоволствие отчетливостта на мисълта, хладнокръвните и безпристрастни разсъждения. Затова се захванах и със счетоводство.
Емоционалният ми живот така безнадеждно се бе оплел, че се наложи да търся нещо конкретно, в което да запазя равновесие.
Затова с крайна неохота се разделям със старите си вещи, някой протъркан костюм или шапка. Тези стари, до болка познати неща ми дават опора, от която отчаяно се нуждая. Дали това не идва от страха за приближаващия край на призрачното ми съществуване?
Страхувам се, че ако загубя всичко това, ще загубя и….
Неволно опипах джоба си. Малкото шишенце си стоеше на мястото. Там си стои, откакто ми го даде един приятел военен хирург. Той постоянно ми напомняше:
— Внимавай с тези хапчета — казваше той, като заканително поклащаше пръстта си. — Едно премахва болката, две осигуряват спокоен сън. Глътнеш ли повече, вече няма да се събудиш.

Слънцето едва преваляше планината, когато по пътя се зададоха двама мъже. Единият небръснат с изпито лице, държеше ръцете си отзад заключени с белезници. Зад него вървеше човек на средна възраст с пушка в ръка. Веждите сключени враждебно на ниското му чело  подсилваха яда и омразата искрящи от очите му. Крачеше самоуверено като се оглеждаше надменно наоколо.
Към групичката приближи сгънат на две старец. Лицето му съсухрено и почерняло леко се обърна кум групичката. Беззъбата му уста едва отрони:
– Къде те водят?
Вързаният тежко въздъхна:
– Лошо….отивам да ме бесят.
Старецът надигна леко глава и каза:
– Недей се плаши…., че има и по лошо.
– От туй по-лошо, здраве му кажи, – поклати глава мъжът.
А същевременно си помисли, че стареца е луд и говори глупости.
Двамата мъже пристигнаха на мястото на екзекуцията. Изведнъж се появи запъхтян младеж, който носеше свит на руло лист. Оказа се, че е пристигнало ново нареждане.
Едва тогава арестуваният разбра, че има и по лошо от лошото, което го е сполетяло. Когато прочетоха заповедта се разбра, че вместо въже, окованият с белезници трябва да бъде набит на кол.

По някое време снегът, като че ли бе позатихнал, нo после отново се усили. Улиците бяха безлюдни. Вървях из града с болка в душата си. Изпитвах вина, сякаш бях изоставил някого в този обезлюдения град.
От тюлената завеса образувала се от изсъхнали клонаци и ледени висулки, проточили се от вплетените един в друг клони на две върби, изхвърча врабче. То се стрелна нагоре сред бавно падащите снежинки и отлетя. Улиците, покрити с новия пухкав сняг, бяха тъй безмълвни, че не се чуваше нищо друго освен звука от стъпките ми. Усещах все по-затрудненото вдишване и издишване на дробовете си. Студът бавно притискаше в ледената си прегръдка всичко наоколо.
На улицата, от двете й страни, се редуваха къщи и магазини…. Тази бяла тишина създаваше усещането, че човек сънува.

Възхитено се взряха в безмълвно сипещите се сред мрака снежинки, като че ставаха очевидци на вълшебство.
— Колко е прекрасна вселената! — прошепна Недко.
— Коя според теб е най-прекрасната страна от живота? – попита го мъжът седящ до него.
Настъпи тишина, сетне, сякаш изричайки тайна, Недко промълви:
— Животът като цяло.
— Но животът не ни ли прави нещастни?
— Така е, прави ни, ала вината си е наша. Не на вселената или на Създателя.
Недко се замечта:
– Какво ли ще бъде моето бъдеще? Искам да живея дълго и пълноценно, вярвам, че ми предстоят прекрасни неща.
— След двайсет години, в дните, когато ще навършиш трийсет и …, ще проумееш най-сетне, че еднаквото мислене на хората е причина за всичките злини по света. Това, че бедните са тъй бедни и глупави, а богатите тъй богати и умни, за грубостта, жестокостта и бездуховността, за всяко нещо, предизвикващо у тебе желание да умреш, защото се чувстваш виновен. Ти вече предусещаш  и разбираш, че по-добре ще ти е, ако си зъл и неморален тук, където всеки оглупява и умира, преструвайки се на такъв, какъвто не е. В същото време обаче осъзнаваш, че последствието ще е ужасяващо.
– Как ли ще умра? – попита плахо Недко.
— Няма да се случи за една вечер, както е било с оня човек от входа! Ще става постепенно, дори и ти не ще забележиш. Понеже ще умираш постепенно, ще се чувстваш като препилия с ракия човек, който едва призори забелязва, че от години пребивава в онзи, в другия свят.

Стояха двамата един до друг. Той не искаше тя да си тръгне. И й каза:
– Не се отивай. Обичам те!
– Но ти не ме познаваш…. – смутено каза тя.
Той настойчиво продължи:
– Има два типа мъже. Първите още преди да са се влюбили, се стараят да разберат как тя яде сандвича си, как реши косата си, какви дреболии я притесняват, за какво се гневи на баща си и всякакви други истории-легенди, които се разправят за избраницата му. Другите пък, аз съм от тях, се влюбват, без да знаят почти нищо за девойката.
– Значи си влюбен в мен, защото изобщо не ме познаваш? Наистина ли наричаш това любов?
– Такава е любовта, която дава всичко на човека.
– Значи след като видиш как ям сандвич и с какво си закичвам косата, любовта ти ще секне?
– Не, тогава нашата близост ще се задълбочи, ще се превърне в желание на телата ни, в щастливи спомени, които обвързват.
Настъпи тишина.
– Как така ме обичаш, без да ме познаваш?
– Понеже си красива… Понеже си представям, че ще бъдем щастливи… Понеже ще мога всичко да споделям с теб, без да се срамувам. ….