Един джентълмен трябвало да отиде на прием при английската кралица Елизабет и за случая необходимо било да облече фрак. За него това му изглеждало нещо като маскарад.
— А не може ли без фрак? — попитал той специалиста по протокола.
— Не може.
Човекът се примирил с дворцовия етикет и си купил фрак, а щом се върнал в хотела от приема, с облекчение го съблякъл и го натикал в кошчето за боклук мислейки, че такава неудобна вещ никога повече няма да му потрябва. И  си заминал. А след седмица фракът, внимателно изваден от хотелската прислуга от кошчето за боклук, изчистен и изгладен, бил му доставен от Лондон в къщи като ценна пратка.
При следващото пътуване мъжът нарочно взел фрака, отседнал в същия хотел и пак хвърлил дрехата в кошчето за боклук. А камериерката пак го извадила оттам и почистеният и изгладен фрак отново се върнал като пратка по местожителството на злощастния си стопанин, който не разбирал, че при заминаване фракът се слага в куфара, а не в кошчето.
За сега не зная каква е по-нататъшната съдба на този злополучен фрак.

Утринното слънце вече изливаше лъчите си по планинските върхове и макар долините да бяха още в сянка, те се усмихваха весело в очакване на новия ден, който настъпваше. Селцето, изцяло оградено от хълмове, извисяващи се  наоколо, като че бе прекарало спокойна нощ, заслонено от огромната длан на Твореца.
Всяка къща се виждаше ясно. Куполите на двете черкви се издигаха високо и от слънчевите лъчи позлатените им покриви грееха по-ярко. Кръчмата беше оживена, а от пред се забелязваше фигурата на стария стопанин, с цигара в уста, наблюдаващ пътя.
Пръснати над околните планини къдели мъгла се носеха нанякъде. Някои пълзяха ниско в долината, други се издигаха високо към върхарите, а трети плуваха в златистото сияние на слънцето. Земята и небето се бяха слели. Гледката спираше дъха.
Сякаш за да се добави и чарът на познатото и обикновеното, внасян от природата в подобни сцени, по шосето затрополи рейсът и водачът наду клаксона. Ехото поде звука и го превърна в красива и богата мелодия. Огромните възвишения изпълняваха заедно концерт, като всяко поотделно се включваше със своята нежна мелодия.

През лятото дойде нова бригада. Трябваше да се изкопае изкуствено езеро за развъждане на шарани. Работата бе тежка и нископлатена, защото никой не плаща добре за такава работа. Председателят разведе младия бригадир на групата из стопанството, показал му и складовете, пълни със селитра, която използваха за наторяване или като инсектицид.
— О! — каза младия човек. — Селитра. Ами защо да копаем езеро, като можем да го взривим?
— Какво значи да го взривим? — председателят живо си представяше как от езеро към небето се издигат стълбове вода и по небето летят шарани.
— С няколко взрива ще направим голяма яма. Два дни ще са нужни за подготовка на експлозива и два дни за изравняване на терена. За пет дни ще имате езеро, а ние ще ви свършим и някоя друга работа.
— С какво ще взривяваме? — председателят гледаше младия бригадир и явно не хареса огнения плам в очите му.
— Ами вижте колко селитра имате!
И младият човек започна да обяснява на председателя, че неговата бригада е от студенти химици, че самият той отличник, а във военната катедра е специализирал взривно дело, че от селитра и още няколко прости вещества, които сигурно ще се намерят в стопанството, много лесно може да се направи взрив, да се изкопаят дупки, да се заложи взривът и-и-и….з
— Недейтe — прекъсна го председателят, защото бил мъдър човек и с голям жизнен опит. — По-добре копайте с лопати като хората.
През цялото лято бригада копа с лопати езерото, което можеше да бъде направено за пет дни

Роза бе станала едно повехнало и ронливо цвете. Тя бе разцъфнала преди петдесет и пет години. От тогава е съхранявано грижливо между страниците на една стара книга. Е, допускате ли, че е възможно тази полувековна роза да разцъфти някога пак?
Глупости! Със същия успех можеш да попиташ дали сбръчканото лице на една старица може да цъфне пак.
Но вижте! Розата попадна във вода незнайно от къде появила се….  Отначало цветето легна леко върху повърхността на течността и като че не поемаше някаква влага. Скоро обаче започна да се забелязва някаква странна промяна. Смачканите и сухи листенца на цвета се раздвижиха и започнаха да се обагрят във все по-плътен пурпур, сякаш цветето се пробуждаше от някакъв сън.  Тънкото стъбълце и листата му позеленяха и станаха така свежи, каквито са били преди педесет и пет години.
То сякаш бе току-що разцъфнало, защото някои от нежните му червени листенца срамежливо се къдреха около влажната пъпка, върху която блещукаха две-три капчици роса.
Каква е тайната? Никога ли не сте чували за извора на младостта? Оня, дето испанският пътешественик бе ходил да търси преди два-три века?
И намерил ли го е? Не, защото не го е търсил там където трябва.
Прочутият Извор на младостта е засенчен е от няколко гигантски магнолии, които независимо от това, че са на безброй столетия, се поддържат свежи от свойствата на тази вълшебна вода.
Именно в такава вода розата възвърна предишния си облик…..

Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Бе мислил и преживял толкова неща. Толкова много от най-хубавите си часове бе отделил, за да направи добро на хората. Сякаш бе разговарял с ангели и бе черпил от тяхната мъдрост.
Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение се движеше спокойно и равномерно. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него.
Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благословение за околните.  Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Той допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му изказваха думи, които не бяха хрумвали на никое човешко същество.
Годините тичаха напред. Започнаха да се появяват бели кичури и да се пръскат по косата му. Благородни бръчки се издълбаваха върху челото му. Той бе остарял. Но не напразно. Мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите издълбани от времето бяха хрониките на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот.
Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да го видят и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора. Идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, той приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години. Открито беседваше с тях за онова, което бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му грееше с някаква мека светлина.
Когато заговореше излагаше пред хората каквото лежеше в ума и сърцето му. Думите му притежаваха сила, защото хармонираха с мислите, а в мислите личаха истина и задълбоченост, защото идваха от начина му на живот. Той не произнасяше празни думи. Те бяха думите на живота, изпълнен с добри дела и излъчваща любов. Бисери, чисти и прекрасни, бяха те, разтворени в тази скъпоценна напитка.
С блеснали от сълзи очи хората благоговейно гледаха този почитания човек и си казваха, че никога не имало лице така достойно за пророк и мъдрец, окръжен от ореола на белите коси. Изразът му на велика доброта сякаш приютяваше целия свят.