Беше късен час и целият салон беше пълен. Викове и песни.
Аз седях сам на една масичка точно срещу вратата, откъдето влизаха кабаретните артисти, за да изпълняват номерата си.
И ето, отзад се изправи, приготвена, за да влезе, една танцьорка. Полугола капризно накитена, с кастанети на пръстите, с гъсто мазило на лицето си.
Тя се спря там за няколко мига с явно вълнение. После поправи тук-там накитите си, улови с лява си ръка  вратата, а с дясната се прекръсти три пъти.
И се втурна вътре, завъртя се във вихрен танц и зачатка кастанетите.
Никога религията не ми се е виждала тъй чудовищно отразена, както тая нощ, в това кабаре…..

Той изпитваше съжаление към тези възрастни хора, които се преструваха, че живеят в друг век, и заявяваха на всеослушание, че не могат да живеят в своето време.
Желаеха поне за миг да се потопят в очарованието на чуждия живот. Така те явно прикриваха своята вътрешна празнота.
Той си спомни разговора на двете жени в автобуса. Те споделяха радостта си от мечтаенето да бъдат в друга епоха. Какво удовлетворение може да получи човек от въображаемия живот в миналото?
Това е бягство от действителността. Но от какво бягаха по-точно? Може би от неудовлетвореността в себе си?
Всички живеят в непрекъснато напрежение, което не ни оставя на спокойствие нито за миг и стига до страх. Подобно състояние на духа не може да се компенсира с никакви хитрости или модерни технологии.
Може ли само върху това да се гради животът?
Пред него, както и пред другите хора, сега стоеше въпросът как ще живее по-нататък. Дълги години светът бе потопен в страх пред възможността за война. В началото имаше безизходица, бягство от действителността, дори от самия себе си. По-късно чувството на обреченост се притъпи. В глъбините на душата остана само някаква смъдяща рана. Но и нея престанаха да забелязват, свикнаха с тази тъпа болка…
„Няма нищо странно в появата на Мечтателите“, –  рече си той.
Та нали самият той живееше извън действителността, потопил се в света на своите книги и ръкописи.

Изкусен грънчар върти колелото на битието. Щом усети в ръцете си калта на бъдещата чаша, запалва в сърцето й неугасим огън.
И ето я готова. Но ако небесният грънчар я хвърли на земята, тя пак отново се превръща в глина.
Той сътворява живот и бди над своите създания. Но щом усети, че съдът е лошо слепен, отново го връща счупен в пръстта.
Върти се безкрайно колелото на веселият грънчар. По стар навик застанал в грънчарницата, с изкустни пръсти извайва от пръстта изящен съд.
И чух как излязлата под пръстите му чашата ми шепти: “ Бях аз глина, но и ти си като мен. В ръцете на ваятеля си само пръст, докато те превърне в скъпоценен съд“.
Усещам как грънчаря със духа си ме замесва, като глина, грубо, глух към болките ми. Но тази трептяща кал е ненаситна плът, докато жизненият му огън не я смели и превърне в….своето най-съвършенно творение.

Преди години живял един човек. Вика ли му Петър. Той продавал грозде и дини, но имал желание да напусне селото си и да се пресели в някой малък град, околийски началник да стане.
Един човек решил да му помогне. Взел лист хартия и започнал да пише молба. Така и така, желая да ме назначите за  околийски началник, обричам всичките си земни дни на държавата. Изпратили писмото и зачакали отговора.
А днес, а утре, пък вече няколко дни се изтърколили, превалила и седмицата, задал се и края на годината, а отговор нямало.
Често хората го подпитвали:
– Какво става? Кога ще те повикат? Не ти ли омръзна да чакаш?
А той засмян и весел отвръщал:
– Нали е за добро. Ще стане. Бог е милостив.
Изминали деветнадесет години. Петър остарял, но си живеел весело с надежда в сърцето. Веднъж скоропостижно се гътнал, легнал и повече не станал.
Тогава от града дошло писмо с държавен печат  специално за Петър. В него пишело, че го правят околийски началник на един малък град. Радостната вест закъсняла.
А на гроба му написали: „На този свят които се надяват, Бог на онзи да ги утеши!“

Скоро го гледах как не дебнеше край плета на Кера, най-хубавата мома в селото. Днес го срещнах  край чинара. Поздравих ме се. Не се сдържах и го почнах:
– Къде скиташ в последно време? Не ти се седи сред старите хора?
– Нима за стар ме смяташ? – намигна ми дяволито.
– Гледам окото ти все към младите …
Той се усмихна и поглади брадата си. Наведе глава и рече:
– Че това грях ли е? Мъжът докато е млад опипва всичко без претенции за хубост и години, но когато мине петдесетте, трябва да прави сметка.
– Каква сметка? – загледах го изненадано.
Очаквах да изтърси пак някоя щуротия, беше известен в селото с шегите си.
Той се загледа в пръстите на ръцете си, като че ли щеше да брои и каза:
– Събираш твоите и годините на жена си и ги делиш на две и трябва да получиш само тридесет и две.
– Как така тридесет и две? – не разбирах още на къде бие.
Лицето му доби сурово изражение и започна спокойно да ми обяснява:
– Виж, днес съм на шейсет, стара баба не ми се полага. Да вземем молива и да започнем да правим сметката, колко млада трябва да бъде жената? Да видим, ….осемдесет… Я ти по-добре пресметни…. Е, нека да е малко по-вече.. нали е за добро.
Какво да го правиш нежна душа е, има своите увлечения и страсти…