Тя се комплексираше от своята външност, дори повече от пропуските си в образованието.
– Как така, – питаше тя един технически образован неин познат, –  желязото е по-тежко от водата, а корабите не потъват?
– Всичко е много просто, – казал той, – Но това сте го учили по физика в училище?
– Не си спомням,
– Добре… В древността е живял учен на име Архимед. Той открил закон, според който, на тяло потопено във вода действа подемна сила, равна на масата на изместената вода…
– Не разбирам, – измъчено го погледна в очите.
– Ами…., – замисли се той, – вие сядате във вана пълна с вода. Какво ще стане? Водата ще бъде изместена и ще се разлее на пода… Защо водата се излива?
– Може би защото имам голямо дупе, – започна да се досещат и като че ли да разбира закона на древния учен.
Такова удивително момиче, може да ти предложи какви ли не изненади.

Музикантите заеха местата си. Носеха флейти, цимбали, тамбури и тимпани. Между тях имаше и една арфа. Диригентът вдигна палката и всичко замря.
Прозвуча тиха и нежна мелодия. Тя бе плавна и лека като перушинка. Подчерта се от басов глас.
Ударните инструменти наложиха ритъм и приканиха към танц. Караха пръстите на краката да се движат. Последваха пет тона като въпрос, на който нисък глас даде отговор.
Два гласа, като че ли се защитаваха един от друг, сблъскваха се в дисонанс и отново се разделяха.
Русокос мъж, пеещ соловата партия, имаше широки рамене и разкошен баритон. Гласът му докосваше всяко сърце, разтапяше и камъка.
Хорът пригласяше в унисон, завършвайки в ликуваща каденца.
Когато замря и последния звук, слушателите бурно аплодираха на крака.

През гората се промъкваха десетина мъже. Двама от тях носеха големи лъкове. Държаха опънати тетивата с отдавна приготвена стрела за стрелба. Петима от тях носеха само тояги и камъни, а останалите копия. Само един носеше кама.
– Тук би трябвало да е, съвсем наблизо, – шепнеше възбудено един от мъжете и сочеше пресните изпражнения. –  Може би седи там в храсталака.
Започнаха да хвърлят камъни към гъсталака и да удрят с тоягите си по стволовете на дърветата, но нищо не помръдна.
– Я погледни! – подкани един от групата мъжът с камата. – Но бъди внимателен!
Мъжът бавно запристъпва към храстите. Разтвори ги.
– Тук няма нищо, – промърмори той.
Изведнъж се разнесе страшен рев. Три крачки на дясно от него се появи лъвска глава. Той изкрещя, искаше да побегне, но се препъна и падна. Лъвът се надигна от мястото си и напрегна мускули.
С един скок мъжът с камата се намери между падналия и лъва, и зачака. Животното тръсна глава, а опашката му заудря земата. Започна да рови земята с лапи. Лъвът скочи, удари се толкова силно в камата на нападателя, че я изтръгна от ръката му. Животното имаше дълбока рана на гърдите си, но все още беше жизнено.
Земята се тресеше, докато той ревеше и се мяташе. Мъжът измъкна нож от колана си. Нападна го и  удари два пъти в гръкляна и ребрата. Една стрела изфуча и се заби в лъвското тяло. Животното изръмжа от болка и удари мъжа пред себе си с лапа. Повали го на земята и падна върху него.
Ловците хванаха безжизнения лъв за гривата и го отместиха. Човекът под него беше със силно извит крак на страна и лежеше в локва кръв. Той отвори бавно очи и изстена:
– Помогнете ми да стана.
Подкрепиха го и той се изправи. Очите му се изцъклиха и загуби съзнание. Мъжете сглобиха носилка от клони и пръчки и го изнесоха от гората.
Два дена лежа, бълнувайки в треска. Мускулите на хълбока му бяха разкъсани, а сухожилията разтегнати. Въпреки предупрежденията на лекаря, бързо се изправи и куцукайки се придвижваше навън.

Той гледаше майка си така, сякаш я виждаше за първи път. Косата й бе посивяла и освен малките къдрици на челото, се спускаше право на раменете й. Очите й бяха пъстри, а кожата бяла и прозрачна. Когато се усмихваше, в края на очите й се образуваше фина мрежа от бръчици.
– Ние израснахме заедно, – каза тя. – И двамата бяхме бедни, когато се оженихме. Той беше най-обикновен слуга. Проби си път нагоре и стана офицер. След това стана губернатор. Смятах, че няма да продължи по-нататък, но голямото му желание за власт не го остави на мира. Пропит от амбиция се изкачи още по-нагоре.
Младежът отметна глава и каза:
– Имал е умна жена. За това мисля, че си останала единствена за него. Щом е така мислиш ли, че трябва да си завъдя харем?
– Какво би загубил, ако имаш харем вместо една единствена жена, която изпълва сърцето ти? – запита го тя.
Той се засмя гръмогласно:
– Знам какво искаш да чуеш. Само неповторимото е ценно. Една дълбока връзка е възможна само с един единствен партньор. И само това прави щастието трайно.
Тя го погледна и каза:
– Говориш мъдро….
– Знаеш ли майко, това е като наличието на много богове.. Бих предпочел да се кланям на един единствен Бог. Ще се опра на него и ще му подаря сърцето си. Помисли си, как бих могъл да обичам хиляди богове?
– Искаш да кажеш, че връзката с една жена, ако тя е истинска, е едно голямото приключение. Заедно израствате, но личността се запазва. Една такава жена би ти помогнала да намериш себе си и да се развиеш. Ако се впуснеш във връзки с много жени, ще се разпокъсаш и ще се разнищиш. Да, количеството на любовта не е еднакво с качеството й. Повърхностните връзки ограбват дълбочината на чувствата.
Той се засмя:
– Майко, ти си прекрасна. Можеш да внушаваш мисли в главата на един мъж и да слагаш думи в устата му, които той би сметнал за свои..
Тя навъси чело и каза:
– Сине мой, твърде хитър си, за да се поддадеш на женски трикове. Дори аз бях прозрачна за теб. Но сега ми отговори! Искаш ли връзка, която да се задълбочава с времето? Искаш ли да израстваш с жена си? Искаш ли да й подариш сърцето си и да й бъдеш верен?
След кратка пауза той кимна.

Един древен обелиск лежал две хиляди години, забравен в прахта, от западната страна на катедралата „Свети Петър.
Времената се менели. Папата решил, че камъкът ще изглежда много по-добре пред катедралата. Но как да го вдигнат. Тежал 327 тона.
– Казват, – промърморил старият Максимилиан, – че двама инженери са се отказали да се заемат с тази работа. Смятали, че няма да стане.
– Разбирам защо – отвърнал младия Роберто, вглеждайки се със страхопочитание в грамадния камък, поставен в защитен сандък.
– Е, налага се да пробваме. Трябва някак да си изкараме заплатите, – едва каза Максимилиан с хриптяща кашлица.
Двамата с Роберто били наети с още стотици моряци, да вдигнат обелиска. Те се хванали за въжетата.
Площадът гъмжал от народ. Хиляди хора окуражавали с аплодисменти дърпащите и им махали с кърпички. Един елегантно облечен млад човек се качил на трибуната.
Максимилиан смръщил сбръчканото си лице в недоволна гримаса.
– Това е Фонтана, инженерът , който твърди, че може да се справи с тази работа. Голям фукльо е!
– Римляни, – провикнал се младия мъж, – днес ще издигнем този велик паметник от миналото. Когато чуете тръбата, моряци, опънете въжетата. Спирате да дърпате едва след като чуете камбаната. Много е важно между двата сигнала да се пази пълна тишина. Който проговори ще бъде убит.
Младият човек посочил близките бесилки. В миг се възцарила тишина.
По старият моряк се прекръстил
– Това вече е малко прекалено, – прошепнал той.
Моряците си плюли на ръцете. Пронизващия звук на тръбата отекнал на площада.. Мъжете започнали да опъват. Въжетата скърцали. Лебедките скрибуцали. Скрипците хриптели. Бавно и мъчително големият камък започнал да се издига.
Прозвучала камбаната. Всички си починали за няколко мига. Отново се обадила тръбата. Моряците пак напрегнали мускули. По гърбовете им избила пот. Тогава настъпила катастрофата.
Въжетата заяли. Лицата на моряците се изкривили в агония. Нищо не се движело. Опънатите въжета скърцали и се протривали, а камъкът се олюлявал.
Марко съзрял опасността и извикал:
– Полейте въжетата с вода.
Изведнъж разбрал, че е нарушил тишината и трябва да умре.
– Хванете го! – изкрещял Фонтана с пресекнал от напрежение и разочарование глас. – Арестувайте го! Той наруши тишината.
Силни ръце сграбчили Марко. Пазачите повлекли младият моряк към ешафода, където го чакал пазача. Хората изтръпнали от ужас, но никой не посмял да се обади.
– Съжалявам, – прошепнал Марко, но било прекалено късно.
Палачът затегнал грубо конопеното въже около голия врат на моряка. Възрастен свещеник докоснал ръката му.
– Какво е последното ти желание? – измънкал той.
– Моля ви, отче – отвърнал дрезгаво Марко.
От страх не можел да каже нищо Устата му пресъхнала.
– Моля ви, кажете им да облеят въжетата с вода.
– Не знам дали е възможно, синко.
– Моля ви, направете го.
Вече биели барабаните. Това бил сигнала за началото на екзекуцията.
Свещеникът се затичал към Фонтана. Младият инженер кимнал с глава нетърпеливо. Намерили голяма стомна с вода и облели обтегнатите въжета.
– Хайде, приятелче, да приключваме с тази работа, – казал палача , докато бутал Марко, нагоре по стълбите към смъртта.
Точно тогава проехтяла тръбата и въжетата се опънали.
„Защо хората ликуват?“ – помислил си Марко. – „нима се радват, че умирам?“
Не, въжетата се движели леко. Камъкът се повдигал бавно и постепенно.
До стълбата застанал Фонтана засрамен.
– Освободете го! – казал той.