Преброяване като всяко друго.
В един дом влезе едно младо момиче от преброителите. Представи се, обясни, че е дошло във връзка с преброяването и започна с въпросите. Кой живее на този адрес? Така и така, обясняват … Момичето записва даните. Уточнява навършените години, какви езици се владеят и т.н. За майката и бащата всичко по реда си. Идва ред на двумесечното момченце.
– Последния жител на този дом е Петър Димитров Старешки. На колко години е?
– На нула, – отговаря бащата.
– Как така нула?
– Така.
– А той тук ли е?
– Да!
– И колко навършени години има?
– Нула.
– Добре пошегувахте се, ясно! – казва момичето. – А сега ми кажете какви езици владее?
– Никакви,- отговаря добродушно бащата, – мога да предположа, но за сега не зная…
Момичето си отиде в състояние на когнитивен дисонанс …

Независимо, че моя съсед беше по-възрастен, ние бяхме приятели. Той беше майстор, дограмата си направи съвсем сам. Ако трябваше нещо да се изпили или да се пробие отвор, аз отивах при него. А ако нещо трябваше да се поправи в електрическата част той идваше при мен.
След банята в събота често сядахме и си приказвахме. Освен мен в цялото село идваха ту за помощ, ту за инструмент.
Веднъж отидох при него. А той замислен…и от време на време поглажда плешивото си теме.
Накрая каза:
– Знаеш ли, съвсем започнах да остарявам. Изглежда склероза ме е налегнала. Преди една седмица, някой взе брадвата на заем и обеща на следващия ден да я върне, но кой беше не помня. А брадвата я няма! Ако не ми я върне в скоро време, аз отивам на кино.
– Не се тревожи, – опитах се да го успокоя, – разпитай, ще я върнат.
– Ти какво, – замаха с ръце той, – нима не познаваш нашите хора? Ако призная, че съм забравил на кого съм дал брадвата, направо я отпиши. Ако беше някой друг инструмент, можех да взема от някой друг, но брадвата е нужна на всеки. Опитвах се да си спомня, прехвърлях минали събития в главата си, но не се сетих. Голям склеротик съм станал. Убий ме не помня! Не, да ходя и да питам, това ще влоши нещата. Тук трябва да се приложи друга стратегия психологическа. Ти за брадвата на никого не казвай, аз до довечера ще измисля нещо.
Дойде вечерта. Топла и спокойна лятна вечер. Всичко е толкова тихо, че се чува как котките мяукат и патките крякат от близката ферма. Изведнъж тишината се наруши от силния вик на съседа:
– Ей,,….ах ти! Ще даваш ли брадвата или не? Две седмици минаха, а за ден я взе! Аз всичко помня! Утре да я донесеш!
На сутринта му се извинили и му върнали брадвата.
Ето на това се казва психологическа стратегия!

През първите десет години от брачния му живот много внимаваше в приказките си и гледаше да си държа езика. Ако се случеше да му накипи повече, излизаше и отиваше някъде по-надалеч, за да си излее каквото му е на душата. На уважението и доброто мнение на жена си държеше повече, отколкото на цялото останало човечество.
Косите му се изправяха при мисълта, че един ден жена му може да разбере, че е лицемер, зареден с неприлични думи. През първите десет години следеше всяка своя дума и не се съмняваше, че тактиката ми е успешна. С този грях на душата не се чувстваше никак по-зле, отколкото ако беше чист и невинен. Но в края на краищата се издаде и то съвсем случайно.
Една сутрин влезе в банята да се бръсне и кой знае как остави вратата открехната. За първи път се случваше да не я затворя добре. Винаги вземаше тази предпазна мярка, защото бръсненето беше истинско мъчение за него и рядко се случваше да го изтърпя докрай, без да прибягна до някои спасителни в такива случаи изрази. Този път бе останал незащитен, но дори не подозираше това. Този ден бръсненето вървеше сравнително добре и мина само с полугласни ругатни и мърморене, без много шум, без викове.
После си облече ризата. Моделът на ризите му е негова измишльотина. Липсваше копче. Веднага кипна и съответно повиши тон, но не само повиши тон, но изразите му станаха по-пиперливи. Но не се смущаваше, защото вратата на банята беше дебела и предполагаше, че я е затворил добре. Отвори прозореца и изхвърли ризата. Тя падна долу на пясъка, само на някакви си 50 крачки.
Продължи да ръмжи и да ругае, облече друга риза. Но и тя нямаше копче. Посрещна тази нова изненада с нова серия не за ушите думи и изхвърли ризата през прозореца. Беше толкова ядосан и побеснял, че не погледна третата риза, а направо я намъкна. Но и тя последва другарките си през прозореца. Тогава събра всичките си неизползвани резерви и започна да изригва ругатни. Точно по средата на това изригване погледът му падна върху открехнатата врата и той застина.
Нужно му беше много време да довърша тоалета си. Разтакаваше се и се мъчеше да измисля какво е най-добре да направия при създалите се обстоятелства. Искаше му се да вярва, че жена му спи, но знаеше, че не спи. През прозореца не можеше да избяга. Той беше тесен. Накрая реши да влезе тържествено в спалнята, все едно че нищо не се е случило.
Измина успешно половината от пътя. Не смееше да обърна поглед към нея, защото това криеше известни опасности. Много е трудно да си даваш вид, че нищо не си направил, когато фактите говорят обратното, и увереността, с която играеше ролята си, скоро се изпари. Насочи се към лявата врата, защото тя беше най-далеч от жена му.
Тази, врата не беше отваряна още от построяването на къщата, но сега му се стори благословено спасение. Трябваше да се спре по средата на стаята. Нямаше сили да продължа нататък. Беше сигурен, че го стрелкат строги очи. Нали разбирате какво чувство изпитва човек, когато знае, че някой го гледа в гърба. Той се обърна. Това, което видя, не се забравя лесно.
В благородните ѝ очи имаше нещо, което никога преди не беше забелязвал. Те святкаха, хвърляха мълнии от възмущение. Сви се. Под този укорителен поглед мислеше, че съвсем ще изчезне. Стоеше мълчалив от опустошителния огън може би минута, но тя му се стори безкрайно дълга.
След това устните на жена му се разтвори и произнесе последната ругатня, която бе казал в банята. Езиково тя беше безпогрешна, но звучеше много меко, много кадифено, неопитно, невежествено, изобщо тонът й съвсем не отговаряше на съдържанието. В живота си не беше чувал нещо толкова неуместно, толкова нескопосно, толкова зле съчетано, колкото тези остри думи и този немощен тон. Едва се сдържаше да не се разсмее, нали беше виновен. Мъчеше се да не избухна в смях и успя, до момента, в който тя каза:
— Ето как звучи!
Тогава избухна, въздухът се изпълни със смях. И ѝ каза:
— О, мила, ако наистина така звучи, бог да ме прости, никога вече няма да ругая.
Тогава и тя се разсмя. Двамата продължиха да се смеят като луди, докато прималяха от смях. Бяха се помирили.

Тя беше заболяла на шестнадесет години. Паднала на леда и получила частична парализа, от чиито последици не се възстанови напълно до края на живота си. След това падане лежала на легло две години, и то само по гръб. През това време викали всички известни лекари, но те се оказали безсилни. В онези дни много се говореше за доктор Продев, но някои го смятаха за шарлатанин.
Един ден Наско отишъл у тях и казал:
– Вие кого ли не сте викали, опитайте сега и този шарлатанин. Той сега е в града и лекува богатите скъпо, а бедните даром. Видях как сложи ръце над главата на Дечо, а после му взе патериците и оня закрачи, като че ли никога нищо не му е имало. Видях го да върши такива чудеса и с други сакати. Хайде, тук няма лъжа. Повикайте доктор Продев.
Докторът дошъл. Момичето лежало по гръб в леглото. Продев разтворил прозорците  и казал кратка, но гореща молитва. После прегърнал момичето през рамо и рекъл:
– А сега, дете мое, да поседнем.
Близките се уплашили и поискали да го спрат, но той не им обърнал внимание и привдигнал болната. Тя стояла седнала няколко минути, без да й призлее или да усети пристъп на слабост.
След това докторът казал:
– А сега, дете мое, да се поразходим.
Той й помогнал да стане и тя, опирайки се на ръката му, направила няколко крачки. Тогава Продев казал:
– Направих всичко, каквото можах. Но тя не е излекувана. И едва ли някога ще се излекува. Няма да може да ходи на големи разстояния, но ако всеки ден прави упражнения, скоро ще може да изминава стотина-двеста крачки и вероятно ще трябва да се задоволи с това до края на живота си.
Той взел за визитата 150 лева, но свършил работа за много повече. Защото от осемнадесетата до петдесет и шестата си година тя винаги можеше да измине няколкостотин крачки без почивка, а неведнъж се е случвало да изминава и по четвърт миля, без много да се умори.

Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина  в едно малко неизвестно село, оплаквана от приятелите си и забравена от света.

Известността на Ива Ст. се дължеше на… . Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви статии във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава.

Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й, незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

„ Говори се, че Ива Ст. е наела вила в Н., където смята да прекара лятото.

Ива Ст. се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Ива Ст. ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Ива Ст. присъства в събота на концерта  на филхармонията и се изказа одобрително за новата симфония.

Ива Ст. вече се оправя от тежката болест и състоянието й продължава да се подобрява.“

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Ива Ст. стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от това време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъстващи:

— Коя е все пак тази Ива Ст.?

Присъстващите с изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъстващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво…. Не съм се интересувал….. , но предполагам, че всички го знаят.

Накрая хората откриваха с изненада, че са приемали нейната слава само от рекламата във вестниците и че нямат представа коя е тази Ива Ст. Дори не знаеха какво е направила, ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Ива Ст. успя да стъпи на подиума и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само визия със скъпи тоалети, но това нямаше трайна стойност. Известно време те й носеха тлъст хонорар. Но след това хората бързо я забравиха напълно.