Малчуганът приближи до майка си и попита:

– Мамо, Бог дал ли ти е подарък?

Жената се замисли. В мислите й веднага се появи списък от желания. И тя започна бавно да преглежда списъка пункт по пункт, с идеята, че може да намери нещо подходящо, за да отговори на сина си. Момчето забеляза, че тя мълчи, То съвсем не се досещаше, каква активна дейност се развиваше в мозъка й. Леко изненадан синът удивено каза:

– Е, Той ти е подарил мен. Аз съм Неговият подарък нали? Погледни какъв красив и добър подарък от Бога съм!

Вечерта малчугана реши да се разрови във въпроса още по-дълбоко.

– Мамо, а какво е това бременна жена?

Жената отново изпадна в неловко положение. Но мъжът й бързо каза:

– Това е жена, която в корема си носи дете.

Детето почеса главата си и мъдро заключи:

– Значи ти си била бременна, баба е била бременна, леля е била бременна и другата ми баба е била бременна. Така че всяка е имала подарък от Бога?!

Навярно сте изпадали в такова състояние, когато замираш от неясни предчувствия и започваш да се усмихваш без причина.

Изглежда природата преживява сега всичко това. Земята е още студена, калта се задушава под краката ви, но наоколо е весело, ласкаво и приветливо.

Въздухът е кристално прозрачен. Слънцето се усмихва сърдечно, като ли че славно си е пийнало, сладко е похапнало и е срещнало стар приятел. Дърветата са голи, но са живи и още дишат.

В природата, където и да погледнеш, ще забележиш тайнствена шетня, приготовления и всякаква патардия….Ясно е, идва пролетта.

Как бихте изобразили пролетта? Може би, като красиво момиче, което пръска по земята прекрасни и нежни цветя. .А в цветята са отразява радостта му.

Възможно е, за вас пролетта да бъде дама със скръстени отпред ръце. Стройна и слаба, с бледа руменина по бузите, но със нежен тен на кожата. Е, тя не разпръсква цветя, но ще й отстъпим място, нали е все пак дама.

Никога не съм имал достатъчно време, за да се справят със собствените си деца. Работа, кариера, личен живот. Но децата ми са получавали всичко, което искат. Имах достатъчно пари, за да отговори на техните компютърно-шоколадени потребности. Затварях очите за грешките им, а те ми прощаваха отсъствието на внимание.
Но детството бързо отмина. Дойде трудното юношество. Първите взаимни обвинения, първият истински чувства. Направих ужасно откритието, моите деца са израснали без любов. Не участвах в тяхното съзряване, не спирах лошите им постъпки, не ги научих да различават доброто от злото.
След едно поредно недоразумение, аз стоях в кухнята, белех лук и сълзите ми течаха от очите. Влезе майка ми:
– Защо плачеш?
– Да знаеш на какъв лют лук попаднах! От него не можеш да не заплачеш.
– Изглежда, малко са го поливали.
Тогава разбрах, ако децата не се поливат в детството, когато пораснат ще донесат  на другите сълзи…

Училищния праг прекрачи дребно момченце. Скоро бе навършило шест години. Нека да го наречем Иван. Той бе забележително момче, прекалено любознателен. Много неща беше научил, но постоянно заливаше околните с поток от въпроси, който започваха с какво, къде, защо, по каква причина, как……
Един път в края на деня, учителката му каза:
– Иван Захариев, довиждане, до утре.
За нейна изненада, момчето се разплака и през хлипанията си едва каза:
– Аз съм Ваня Захариев.
Майка му и учителката започнаха да му обясняват, защо той е Иван Захариев. Момчето се успокои, а после каза:
– Ще попитам татко.
На другия ден, когато дойде, първата му работа беше да с представи:
– Аз съм Иван Захариев Милтенов! Така каза татко!

На връщане минавайки през града, войници хванаха няколко хора и ги отведоха. По-късно ги подложиха на подробен разпит. Най-напред доведоха един добре охранен човек. Той беше набит, с бузи, висящи като на хамстер. Човекът изохка, когато един от войниците го издърпа напред, за да го претърси.
Генералът смръщил вежди, строго се обърна към арестувания:
– Защо няма в града деца?
– Господине, всички измряха, – изстена запитаният, – Епидемии и глад….
– О, я стига! Чак толкова лошо не е било! – обърна се генералът към него. – Като те гледам, ти все още си имаш голям корем. Защо всички деца са мъртви?
След като не отговори близкостоящият войник го удари през лицето…….
– Ти си бил отговорник по социалните грижи…
Отговорникът сведе глава.
– Ние, в подобни ситуации, даваме първо на децата да ядат. Те са бъдещето. Който пренебрегва децата, не заслужава да има бъдеще.
Отговорникът по социалните въпроси запелтечи:
– Не ме разбирайте погрешно. Ние се погрижихме за децата. Разбира се, че го направихме. Родителите получиха за всяко дете по една специална дажба.
– А тези специални дажби стигнаха ли до целта си? Или родителите са изяли това, което се е полагало на децата им? Отговори!
– Господине, аз …… аз не знам.
– Ти не знаеш? Ние намерихме цяла купчина от оглозгани детски кости в кухнята. Можеш ли да ми кажеш откъде са тези кокали?
Отговорникът наведе още повече глава.
– Кажи, да не би вие да сте изяли собствените си деца?
– Вие не знаете какво значи глад, – промърмори мъжът. – Когато червата ти започнат да къркорят, етиката и красотата стават лукс.
– Етика и красота? Та вие сте по-лоши и от животните, – разкрещя се генералът. – Махнете го от очите ми, преди да съм го разкъсал.