Мартин Карлов беше роден за лидер. И щеше да стане такъв, то си личеше ясно. Днес беше поканил приятеля си, както обикновенно на масата с бутилка „подсилващо“.

– Обърна ли внимание на новите ми книгите, – подхвърли Карлов, – Цицерон, Софокъл, Аристотел, ….

– Като младеж и аз се увличах по тях, – скромно каза Данчо.

– Помня Едип цар и онова нещо дето го наричаме съдба – размърда се Мартин, впетил невиждащ поглед в масата.

– Наричай го както щеш съдба, – примирено повдигна рамене Данчо, – предопределение, свободна воля.

– Мисля си за живота ни, който водим, – поде патетично Мартин, – за решенията, които вземаме. Дали са предопределени? А успехите ни и провалите ни? Нима са закодирани в нас още преди раждането? Или всичко е благодарение на нашата воля?

– Питаш ме дали вярвам в съдбата? – спря потока от въпроси Данчо.

– Мм … да, – каза Мартин. – Съдбата ли предопределя живота ни, който водим или ние сами си чертаем пътищата?

– Мисля, че хората разполагат с различни инструменти, – опита се да отговори Данчо,  –  за вършене на добро и на зло. След това, всичко зависи от нас самите.

– Това някаква хибридна система ли е? – размърда се неспокойно Мартин, притеснен, че е изпуснал нещо важно.

– Нещо такова, – неопределено добави Данчо.

– И тези инструменти са различни за различните хора, така ли? – Мартин изкаше да разчопли нешата до край.

Данчо въздъхна:

– Според мен животът на мнозина от нас протича в търсене на тези инструменти и начините, по които трябва да ги използват.

– А нима хората отделят време за това? – удиви се Мартин

– Може би не, – сви рамене Данчо.

– А какво ще кажеш за отговорността?

– Какво точно имаш в предвид?

–  Всеки човек трябва да бъде лично отговорен за нещата, който му се случват в живота и добрите, и за лошите, независимо от последиците. Съгласен ли си?…

Двамата мъже дълго още спореха, но дали това щеше да реши проблемите им? Дали щеше да им отвори очите за истината или ще си остане поредния диспут, в който опонентите разкриват своята интелигентност и жажда за философстване, но без никакъв резултат ……

През есента състоянието на Дора се влоши. Треската се засили и тя започна да отпада. Ники се опитваше да готви, да се грижи за сина им и да ходи на работа.

Веднъж Славка им дойде на гости, за да види Дора и  да ѝ предложи да се премести при нея на село. Там лекарят живеел на близо и много често ги посещавал. Е, Ники оставаше, защото ходеше на работа, но тя и детето можеха да заминат.

– Не искам да се разделям с Ники, – в очите на Дора проблесна страх от раздялата.

Когато Славка си тръгна, попита мъжа си, който я придружаваше:

– Защо според теб отказа?

– Това се нарича любов, въпреки че любовта не винаги е в твой интерес.

Славка го погледна изпитателно:

– Ти сигурно знаеш това по-добре.

Той беше оставил богатите си родители и се беше оженил за нея, бедното момиче, чийто родители едва свързваха двата края.

Месец по-късно, когато Славка и Дора бяха останали насаме, Дора сподели:

– Оказва се, че се иска повече сила и смелост, отколкото имам, но нищо не мога да направя. Лекарят забрани да се любим, но ние го правим. Ако не съм с него и не се грижа за дома, мога да го загубя.

С трезвия си селски реализъм Славка заключи:

– Може да е по-добре да го загубиш, иначе ще погубиш себе си.

След три седмици погребаха Дора.

Мракът пълзеше в ледената нощ и обричаше всичко на тъмнина. Тодор беше обзет от безпокойство. За първи път изпитваше съмнения.

Доктор Савов почука на вратата. Той често посещаваше приятеля си от детските години. Вратата бавно се отвори, но от нея лъхаше мраз и отчаяние. Тодор стоеше на прага, но явно присъстваше там само тялом. Очите му бяха хлътнали, а вечната му ведра усмивка се бе стопила.

Докторът имаше рижава коса, която покриваше с  изгубилия си цвета каскет. Дългото палто с жълти копчета, с което приличаше на адмирал, покриваше леко приведения му гръб. Той се опита да прогони ужасното настроение на приятеля си, когато бяха вече седнали край масата пред традиционната бутилка червено вино и съпътстващите я две чаши.

–  Тодоре, това е времето на съмненията за всички мъже. В телата настъпва промяна, която се отразява на ума. Мъжете вече не вярват в способностите си. За тях парите и престижът нямат вече същата стойност.

– И какво да правя тогава? – тъжно го погледна Тодор.

– Преживей по-спокойно този период, – успокояващо каза докторът. –  Ще дойдат и по-добри времена.

– Има ли лек за мен? – попита Тодор с тъжна усмивка.

– Да, – прозвуча бодро гласът на Савов. – Нарича се смелост, защото много трудно е човек да оцелее без нея в този безсмислен свят.

Възрастна пълна жена с късо подстригана посребрена коса, гледаше съчувствено приятелката си. Слаба женица с изморени очи и втъкани бели нишки в някога непокорна буйна коса. Тя внимателно преглеждаше ръцете си, отскубваше нещо от тях и раздразнено го хвърляше на земята.

Край тях мина закръглена жена, все още млада и жизнена, и весело ги поздрави:

– Здравейте! Какво  е станало? – попита тя, усетила напрежението излъчващо се от двете приятелки.

Пълната вдигна очи засмя се и каза:

– С Диди решихме да пооскубем големите тръни ей там. От тях нищо не се вижда към пътя. Но целите ни ръце станаха на таралежи от малките бодлички, които се набиха по ръцете ни, – и протегна дланите си, за да покаже множеството ранички и охлузвания, получени от борбата с високите , полуизсъхнали тръни.

Новодошлата обърна поглед към големия куп, образувал се от победените тръни. Похвали ги за добре свършената работа и предложи да помогне за очистването на заболите се по-дълбоко трънчета в ръцете им.

Диди се засмя, махна с ръка и шеговито каза:

– А сега чакаме да дойде една буря и силния вятър, да ги махне от тук, защото ако ги сложим в кошовете за боклук няма да ги изпразнят.

Жената с децата трепна, но поде шегата:

– Ей, не така! Снощи като затрещя и дърветата започнаха да се превиват, сякаш искаха да се скрият под земята, единствената ми мисъл беше за градината. Още не сме обрали всичко от двора. ….. А вие сега, какви ги говорите …….гледай ги ти, буря им се прищяло. По-добре запалете един огън и ги изгорете.

Едната от приятелките се засмя и каза:

– Че това гори ли? Само изглежда сухо, но още е живо, дори пламък няма да има, ще опуши всичко наоколо.

Едно от децата побутна майка си и плахо каза:

– Горкият Бог, като слуша молбите ни, как ще ги изпълни, като си противоречат?

Майката погали детето и тихо каза:

– Добре, че Бог не винаги изпълнява това, което искаме. Той знае кое е добро за нас.

Слънцето жареше върховете на дърветата, а ние скрити в техните сенки вървяхме нагоре. Неусетно стигнахме една малка църква. В нея се вливаше внушителен поток от вярващи. Повечето бяха труженици на полето и предприятията със семействата си.

Въпреки мърморенето на някои от спътниците ми, че произнесената в църквата проповед е недодялана и бездушна, на мен ми подейства невероятно освежаващо.

Тук нямаше помен от престорено смирение. Богомолците изпълняваха своята част, като огласяваха с гласовете си малкото пространство в прослава на Бога. Те не издевателстваха над благородното и величаво звучение на псалмите и литургията, а бяха съпричастни към това, което вършеха.

Тук хората се молеха искрено, четяха се откъси от Словото, но най-хубавото беше, че цялата проповед звучеше свободно, а не се четеше със забит поглед в нея.

И с учудване открих, че си повтарям думите на Яков: „Истина е, че Господ присъства на това място! Това не е нищо друго освен Божий дом и това е врата към небето!“