Връщаше се от Ню Йорк, където беше преподавал в тамошния университет. Сиви облачета надничаха през илюминаторите, но той не им обръщаше внимание. Мислите му бяха върху любимото му занимание, за което отделяше много малко време напоследък.

Изведнъж седалката се разтресе и хората се олюляха наоколо. Едва сега забеляза загрижените им лица.

Чу се мъжки глас по уредбата, навярно това беше пилотът. Той съобщи:

– Имаме повреда в единият двигател ……. може да се наложи аварийно кацане.

Мислеше си, че е близо вече до летището, което обуславяше края на пътуването му, но уви …..не.

Жената, която седеше до него много се изплаши. Четиридесет годишна съвсем обикновена на вид, с нищо не привличаща погледа. Смътно си спомни, че по едно време му бе разказвала за работата и съпруга си или нещо от този род, но той само кимаше, а мислеше за съвсем друго.

Когато самолетът силно се наклони, надписът за пристягане на коланите започна да свети настойчиво. Жената в уплахата си го хвана за рамото.

Той също се изплаши. Единствената му мисъл беше, че иска да остане жив след всичко това. Изпадна във паника, когато жената го стисна по-силно за рамото той я изблъска от себе си.

Странно, винаги е смятал, че в критична ситуация инстинктивно ще прояви смелост и ще помага на другите. Но действителността беше много по-различна.

Няколко минути по-късно кацнаха благополучно. Жената не искаше да го погледне. Извърна се настрани и заплака. Не му позволи да ѝ помогне с багажа. Не желаеше да го види.

Лицето му беше мрачно и навъсеното, то явно показваше какво чувстваше в момента.

Как щеше да разкаже на жена си за станалото? Тя и без това го смята за егоист, за човек, който изобщо не му пука за другите.

Колкото и да се напъваше да се представя добре, в критичната ситуация се провали. Трябва да направи нещо, дълбоко в сърцето си той съвсем не се смяташе за егоист.

Взе чантата си и се отправи към към аерогарата. Тълпата го погълна и той забрави за случилото се.

Вървейки из църковния двор двамата стигнаха до западната фасада. Влязоха навътре. Въздухът в Катедралата беше застоял, но по-прохладен от зноя на изгарящото слънце навън. Тишината предизвикваше към размисъл.

Яна въздъхна дълбоко и изрече на глас това, което я измъчваше през цялото време:

– Защо Господ просто не порази силите на мрака и не се справи с тях един път за винаги?

Сашо разроши с ръка буйната си коса и лека усмивка озари лицето му. Той вдигна глава и каза:

– Шедьовър не се прави за една нощ. Става въпрос за един крупен творчески замисъл, който едва е започнал.

– Не разбирам, нима силите на мрака са непобедими?

– Те са крайно необходими за извайването, – Сашо направи няколко крачки напред, обърна се към момичето и продължи. – Човек не може да твори без да полага усилия, да прави опити, които често завършват с провал. Но именно провалите и несполуките му помагат правилно да разбере нещата. Без страдание творецът не би могъл да създаде някакъв ценен проект.

– Нима Бог не може да твори по-резултатно?

– Целта на сътворението не е резултатността, а любовта. Творецът се облива в кървава пот и сълзи, полага огромни усилия, за да бъде изпипано всичко, както трябва. Той използва тъмните сили, за да излезе нещо добро.

Известно време двамата мълчаха вглъбени в мислите си.

– Щом Божия замисъл е толкова велик, – надигна се от каменното стъпалото, където бе седнала Яна, – какво значение, може да има един човек?

Сашо не се учуди на упоритостта ѝ, защото я познаваше много добре. Тези диалози не се водеха за първи път.

Погледна я в очите и спокойно каза:

– В един роман всяка дума има значение. В една картина всяко петънце от боя и придава нов замисъл. Всяка частица мрамор от тази катедрала я прави устойчива и красива. Всеки от нас, колкото за малък и незначителен да се възприема, има значение за общността към, която  е причислен.

Хванати за ръце напуснаха каменната сграда. Вървяха и мечтаеха за щастието, което щяха да изживеят в една несравнима реалност.

Вратата се затвори тихо. Петров се беше сгушил в ъгъла и гледаше навън. Добри седна срещу него.

– Благодаря ти, Добри, че ми отдели време, – каза Петров без да отделя поглед от улицата.

Петров беше облечен с нов костюм върху, който беше наметнал сиво палто. Изглеждаше доста притеснен.

– Пак си се изтупал, – подхвърли Добри, като леко се усмихна.

– А, костюма ли имаш в предвид? – свъси вежди Петров. – Мразя тези официалности, но се налага.

Петров отвори една бира и отпи от шишето.

– Какво си мислиш, Добри, че ми харесва всичко това?

– Сигурно ти харесва поста, който заемаш?!

– Вероятно намекваш за властта? – погледна го остро Петров.

– Да, – кимна Добри, – ти не си по-различен от останалите.

– Говориш така, сякаш всичко, което става, не те засяга!

Добри сви рамене и усети изпитателния поглед на Петров върху себе си, който продължи мисълта си:

– Майка ми живееше в бедно селце. Там живееха ден за ден, но знаеха кога да умрат. Станеха ли на 60 отстъпваха място на младите.

Добри се загледа в събеседникът си, беше му станало интересно.

– Днес хората искат да живеят вечно, – каза Петров. – Въпросът е кой ще плати за всичко това?

– Правителството? – опита се да налучка Добри.

– Така и трябва да бъде. Не ме разбирай погрешно. Но кажи ми как един град ще плати за всичко? Хората могат да живеят 80 и 90 години и тогава?

Той изпи почти половината от шишето и продължи:

– Израснах в квартал, намиращ се далече от центъра. Къщите, ако могат така да се нарекат, бяха прихлупени, сякаш бяха приклекнали към земята и се страхуваха да се изправят. Сега къщата ми е много по-голяма, макар да се намира в същия квартал.

– Е, сигурно, нали сега имаш власт, – заяде се леко Добри.

– Знаеш ли от къде идвам тази вечер? – попита добродушно Петров.

– Пак си ходил някъде да събираш средства.

– Става дума за Димитър Летисов. Имаше множествена склероза. Мускулите му бяха станали на желе. Запознах се с него преди 14-15 години. Нали знаеш здрависвам се със всеки на събранията и митингите. Тогава майката на Димитър стоеше най-отпред и го държеше в ръцете си. По-късно разбрах, че е нямала пари за инвалидна количка. На краката му имаше големи железни скоби. Накарах хората да проучат как стоят нещата с това дете. Оказа се, че майка му има пет деца от различни бащи. А бащата на Димитър я беше зарязал още преди да се роди детето.

– Не се изненадвам, чувал съм за много подобни случаи, – каза Добри.

Петров не обърна внимание на думите му, а продължи:

– Взех нещата в свои ръце. Димитър беше приет в клиника за рехабилитация, където му свалиха скобите. Снабдиха го с инвалидна количка. Осигурих му добра медицинска помощ. А тази вечер награждаваха отличниците от абитуриентите в местната гимназия. На първо място сред тях беше Димитър. Той каза много хубави неща. Аз му помогнах съвсем малко, но се почувствах много горд с него, сякаш ми бе син.

Петров не беше го направил заради политиката и медиите, просто беше поискал да помогне.

– Много трогателно, – изсумтя Добри.

– Така ли мислиш? – тъжно го погледна Петров. – Понатиснах тук и там в клиниката, заплаших този и онзи, престъпих някои правила. Може по този начин да съм изгонил някой, който също е имал нужда, но е нямал силно рамо зад гърба си. Но това го направих, за да намеря място за момчето.

– Да, но то е проходило нали?

– Да, проходи  и това е най-важното. Всичко в живота има цена. Само като си помисля, колко е тънка понякога границата между доброто и злото.

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.

Парк. Огрени от слънцето алеи. Небето се оглежда в свежите локви, спомен от преминалия дъжд. Хората изпълзяха от незнайно къде, за да се насладят на обещаващото хубаво време.
Стопанин с кучето си минава покрай двой с детска количка. Изведнъж кучето залая, а жената до количката взе да крещи:
– Накарайте кучето си да млъкне, – обърна се тя към мъжът с кучето, –  детето ми спи!
Съпруга ѝ кротко каза:
– Не крещи, твоите викове са много по-силни от лая на кучето.
– Няма значение, то събуди детето, а малкото ни дете спеше.
Майката погледна в количката и още по-силно взе да крещи:
– Идиот! Ти си забравил детето в къщи!
И тя с широка крачка се отправи към дома си. Хората гледаха как тя бяга към входа на парка и не разбираха паниката ѝ.
Стопанинът с кучето и съпругът със спящото дете на ръце стояха на алеята и недоумяваха, какво ѝ бе станало на тази жена?