Лятото, край една малка селска църква попаднах на доста интересна компания. Беше интересен човек, падаше малко ексцентрик.
При лутанията си се бе натъкнал на някаква „нова религия“ увенчана с високомерие и възвишеност.
Моя събеседник беше много забавен. Пътувал отвъд тропиците , разказваше интересни неща за своите пътешествия. Със загорялото си лице, бухнали вежди и остра брадичка ми напомняше на някой горски дух.
Бяхме седнали на тревата и лениво се взирахме в кубето на църквата.
Вечерта се предусещаше в късния следобед, а в небето се носеше мощна птича песен.
Изведнъж той се извърна към мен и ме попита:
– Знаете ли защо шпилът на църквата е вирнат така?
Признах невежеството си, като срамежливо повдигнах рамене, а той махна с ръка и продължи:
– О, същото е като при обелиските – античен фалически култ.
Какво бе породило това твърдение? Навярно някакво извратени мислене. Нима има думи на земята, с които може да се изрази такава нелепост и то на такова място?! Но всичко това беше пълен абсурд!
Едва сега разбрах как са се чувствали тези, които са изпращали вещиците на клада.

– Ами да, наистина, – казах след минута, – ако не беше фалическият култ, църквата щеше да е построена наопаки, кацнала върху шпила, насочен на долу.
Стана ми смешно. Но събеседникът ми сякаш не забеляза иронията, той по никакъв начин не даде знак, че се е засегнал. Изглежда не се отнасяше достатъчно ревностно към „научните“ си открития.

В един вестник Катя прочете, че госпожа Дранган е изчезнала от един апартамент, като е използвала ориенталски трик. С други думи казано, станала е невидима за присъстващите там.

Когато Катя отново срещна Симеон му разказа за прочетеното и кресна, сякаш той беше виновен за лошото ѝ настроение:

– Не мога изобщо да разбера тези „фокуси“. Как мога да разбера кое от тях е лъжа и кое не е?

Симеон беше свикнал с крясъците и внезапната промяна на настроението ѝ. Погледна я спокойно и започна наставнически да ѝ обяснява:

– Можеш сама да проучиш тази тема. Запомни, че повечето такива случаи имат нормално обяснение. По-добре  разгледай примери, които не влизат в тази категория. Не се оставяй да те излъжат, дръж се за здравия си скептицизъм.

На нея много ѝ хареса тази негова демонстрация на здравомислие.

Погледна го и каза предпазливо:

– Спомняш ли си, веднъж ми каза, че да имаш способности на медиум не е същото като да бъдеш свят човек?

– Дали госпожа Дранган чука на небесната порта, това ли имаш в предвид? – каза сухо Симеон.

Катя не смееше да повдигне очи, да го погледне. Страхуваше се, че ще той разбере колко е объркана и глупава, а тя не обичаше другите да знаят, че тя е слаба. Винаги беше усмихната и демонстрираше сила на волята и духа си.

Симеон разбра терзанията ѝ, усмихна се и каза:

– Дарбата да бъдеш медиум е често пречка за да бъде свят човек, тъй като тя подсилва надменността и арогантността. А за да се изправиш с лице към предизвикателствата в живота, е нужно да се видиш такъв, какъвто си, със всичките си кусури и недостатъци. Ако си в състояние да направиш това, тогава имаш добрата възможност да разпознаеш живота, който Бог е предопределил да водиш.

В семейството им обичаха нововъведенията особено, когато се отнасяше за кулинария, бяха царе. Наскоро Димка бе открила прекрасно лакомство, което ситно нарязано в чиния се превръщаше в невероятна салата. Тя изобщо не можеше да си представи цвекло и то червено сервирано на масата, но сега често си правеше салата от него.

Мъжът ѝ Рангел беше минал през пазара и бе купил две глави. Решиха за обяд да нарежат само едната. Хапнаха си добре.

Когато Димка излезе от тоалетната беше малко смутена, но махна с ръка и продължи към терасата.

Малко по-късно включи телевизора. Пускаше го, за да ѝ бърбори нещо, а само от време на време поглеждаше екрана.

Но сега някакво „светило“ на медицината обясняваше нещо доста настървено. До Димка стигаха само част от думите му.

– …….ако забележите кървавочервен цвят в урината си …..

Тя трепна и се заслуша. Човекът обясняваше, че при така появилите се белези, трябва да се отиде на лекар, защото това можело да се окаже рак.

Какво накара Димка да се заслуша в тези многословни обяснения?

Днес тя неволно забеляза, че урината ѝ е червена като кръв. А и сега тези обяснения. Няма нищо случайно в този свят.

Сърцето и се сви, а в стомаха си усети голяма оловна топка. Мисли известно време, а накрая реши: „Не обичам много лекарите, но все пак трябва да отида:“. Страхът ѝ даде кураж.

Сподели с мъжа си, а той ѝ каза: – Трябва да отидеш на лекар, докато не е станало късно.

Той тръгна към вратата и изведнъж се спря:

– Чакай, – и пръста му сочейки нагоре, замръзна във въздуха. – Моята урина също беше червена. Май и аз трябва да отида на лекар.

Застана накрая на стаята, като пристъпваше от крак на крак. Веждите му се  събраха, а погледа му се загуби някъде в килима. Явно мислеше нещо съсредоточено. Изведнъж усмивка заля лицето му и той хитро погледна жена си.

– Диме, – развеселено каза Рангел на жена си, – трябва да е от червеното цвекло.

От гърдите на Димка се отрони тежка въздишка, сякаш голям воденичен камък беше паднал от раменете ѝ.

Двамата седяха в заведението. Днес нямаше много посетители. Те можеха да разговарят спокойно, без да ги притеснява някой.

– Вярвате ли в безсмъртието, адвокате? – подхвана единият събеседник.

– Вярвам, че човек се стреми да не бъде забравен. За да запазят името си през вековете, хората са склони да извършат ужасни неща, да се хвърлят във вулкан или да създадат нова религия. Не знам дали спасяват души, но на някои от тях това се отразява в банковата им сметка. Казват, че ни си мъртъв ако някой още те помни, за това такъв спомен е безценен. Има хора готови да платят, за да бъдат погребани край футболно игрище, защото смятат, че футбола е вечен. Други мечтаят за паметник, но единственият, който можеш да си купиш приживе е надгробния.

Николай се засмя:

– Сега разбирам, че адвокатите се занимават със земните амбиции.

– Не разбирам какво искате да кажете?

– Имам в предвид безсмъртието, то не е човешка ценност, а религиозна.

– Впрочем има две неща, които човек не е открил до сега във Вселената, – каза адвокатът. – Едното е душата. Никой никога не я е видял. Другото е безсмъртието. Не сме видели нищо безсмъртно, но сме превърнали вечността в математически формули.

– Но всичко това е религия, – каза Николай. – Без душа няма безсмъртие.

Двама хора с различен мироглед. Кой кого ще убеди в правотата си? Всеки от тях е избрал своята „религия“, но коя от тях е истинската?

Нощта настъпваше и се разделяше с деня, обгръщайки последните личи светлина процеждаща се между облаците.

И все пак има надежда за този свят. Без душа няма безсмъртие, ако душата не бъде спасена, тя няма да докосне безсмъртието.

Дъщеря ѝ се роди много бързо. Бяха я сложили до нея. Милваше мъничката влажна главичка, целуваше малките безпомощни пръстчета и плачеше изпълнена с обич.

– Голям късмет имате, момиченце е, – каза акушерката, напомняща ѝ за предстоящата процедура. – Повечето семейства, които искат да осиновят дете, търсят момиченца.

Завладяна от любов към своето бебе, примесена с ужас, че ще го загуби скоро, я накара да обгърне малкото телце сякаш искаше да го защити. Нима е възможно в такъв момент да изпита и радост и мъка?

Не мигна цяла нощ, страхувайки се, че ще загуби някой от оставащите ѝ мигове с детето. Беше милвала копринената коса на детето. С пръст очертаваше профила му. Разтваряше малките длани десетки и стотици пъти. Люля дъщеря си, когато се разплака. Притискаше я до гърдите си и нежно я целуваше.

Бе я разповила, за да види всеки сантиметър от детското телце. Усмихваше се на движещите се крачета. Смени подмокрените пелени и я уви в шала си. Изправи се до прозореца с детето на ръце и му показваше мрака и звездите.

А когато почувства, че сънят може да я пребори, започна да крачи из стаята, за да може още малко да подържи бебето в ръце.

Тя знаеше какво ще стане. Искаше да запази чувството, миризмата, звука и топлината на своето дете

Когато утрото настъпи, тя разбра, че всичко свърши. Стъпките и гласовете отвън я сковаха в неочакван мраз премесен със страх.

Влезе жена с бяла престилка и ѝ подаде документите.Тя взе писалката да подпише, погледна бебето и каза умолително:

– Моля ви помогнете ми!

– Надявам се, не се каниш да промениш решението си, – попита жената предпазливо.

Дълго време младата майка се колебаеше. Дали изобщо ще може да направи правилно нещата? Да задържи ли бебето? Ще успее ли да се грижи за него сама? Можеше да се премести някъде по-надалече от тук. Имаше достатъчно пари, за да отгледа дъщеря си, да ѝ осигури добър живот.

– Не мисля …, – започна младата майка, събирайки остатъците от силите си, – не мога…. да я дам. Искам да живея с нея.

Тя остави документите настрани, притисна детето силно до гърдите си и се разплака…..