Валери просто седеше до нея и я наблюдаваше. По лицето на Сашка се бе изписал страх.

– Едва ли те се слуша за взаимоотношенията с баща ми, – едва каза Сашка и наведе очи.

– В момента нямам друга работа. Може да ми е отполза, – усмихна ѝ се Валери и ѝ намигна.

– Той просто ме ….мачкаше, – започна неуверено тя, – още от самото начало, не физически. Не ме е удрял нито веднъж, но ми се подиграваше, унижаваше ме и винаги ме пренебрегваше. Засрамваше ме пред другите хора. Kогато се опитвах да им отговоря, той им казваше, да не ми обръщат внимание, защото нямам грам мозък в главата си, а след това се смееше и казваше, че се шегува. Вечно ме сравняваше с брат ми, дори и когато вършех нещата по-добре от него. Oгорчаваше ме, а после планираше разни глезотии, които отлагаше в последната минута. Забравяше рождения ми ден. Исках да е доволен от мен, да ми се усмихва. Когато станах на седем се промених. Започнах да му се опълчвам и да споря с него. А така нещата ставаха все по-зле. Той ужасно се ядосваше. Брат ми никога не правеше така, той се примиряваше с всичко.

– Разбра ли защо не те харесва? – попита Валери.

– Някакъв пиян чичо казал на брат ми, че майка ми е подлъгала татко да се ожени за нея, като забременяла нарочно. Той много я мразеше. За това сигурно e мразел и мен. Често си мисля, че той е искал син, но му се е родила дъщеря. Така той останал, докато майка ми му роди момче. Когато брат ми се появил той ни напуснал….. Извинявай, че ти казах, че приличаш на баща ми.

Болката в нея беше утихнала. Тя  му се усмихна и каза:

– Спомням си, как веднъж ми каза, че приличам на майка ти. Тя каква е била?

– Също като теб. Истинска лъвица. Тя бе единствения човек, който ме изобличаваше и ми казваше нещата направо. Едно от нещата, когато порасне човек е, че среща хора, които имат смелостта да му кажат истината, но за съжаление те са много малко. Всеки от нас си живее загърнат в някакъв удобен пашкул. Мисли си, че е велик, невероятно умен и за всичко е прав. Но все някой трябва да разкъса този пашкул, за да осъзнаеш, че нещо не е както трябва и тогава да започнеш да се променяш и изграждаш.

Той докосна рамото ѝ и се взря в очите ѝ. Те излъчваха топлина и неповторим блясък. Това беше същата онази лъвица, която познаваше, но опитомена, готова да обича истински, да прощава, да насърчава и да се изгражда истински.

Да израстнеш в християнски дом е голямо благословение, но това не те прави християнин. Активното участие в младежка група, посещаването на християнско училище, старанието да бъдеш „много добър“, могат да спомогнат да станеш християнин, но това не е всичко.

Деси отново бе преживяла поредната раздяла с момче. тя не можеше да преодолее влечението си към момчетата и секса с тях, въпреки че ходеше на църква и участваше в мероприятията ѝ. След всяка приключила връзка тя се чувстваше излъгана и изоставена.

Вчера се опита да обясни на приятелката си какво се случва с нея. Докато разказваше за поредната раздяла, сълзите ѝ се стичаха по лицето. Явно болката беше много силна. Беше опитала всичко: четене на Библията, налагане на някакви граници при среща с момчета, …… и въпреки всичко се проваляше.

– Деси, – погледна я съчувствено приятелката ѝ и я докосна по рамото, – можеш ли да си представиш, някой да ръководи църква и да няма лична връзка с Бога? Предполагам, че случая при теб е от подобно естество.

Деси се разплака още по-силно. Сълзите ѝ се изливаха като истински потоп.

– Искаш ли да се помолим заедно, – предложи приятелката ѝ.

– Да. – смело каза Деси и избърса очите си.

Тя нямаше вече какво да губи.

И те се помолиха.

През годините различни хора бяха посявали семена в сърцето на Деси. но това беше момента на нейното спасение.

Сега, когато тя се довери на Христос и прехвърли контрола на живота си върху Него, Неговият Святи Дух ще ѝ даде сили да се пребори с изкушението и ще ѝ помогне да заживее богоугоден живот.

Разхождах се. Слънцето ласкаво светеше. Усещаше се лек ветрец, а на небето нито един облак. Настроението ми бе отлично. Бавно си вървях и мечтаех.
Внезапен детски рев прекъсна идилията.
На купчина пясък, отчаяно плачеше малко момченце.
При него притичаха две момиченца.
– Момченце, защо плачеш? – попита едната.
– Загубих си топката, – плачейки обясни детето.
Докато първото момиче изяснява при какви обстоятелства и как е загубил малкия топката си, втората успя да я намери.
Момичетата дадоха топката на момченцето и започнали да го успокояват:
– Не плачи, иди си в къщи и мама ще ти даде нещо вкусно.
– Нямам майка! – продължава да подсмърча малкият юнак.
– Е, тогава татко, може да ти даде нещо!
– Нямам баща!
Стана ми тъжно. Толкова е малък, а няма нито майка, нито баща. Животът понякога е доста жесток.
Моите размишления бяха прекъснати от силния вопъл на детето:
– Аз въобще си нямам никой. Всички те отидоха до магазина…..

Той се появи на първия му мач, след осем годишно отсъствие. Тони никога няма да забрави този ден.

Беше ветровит следобед, а небето се бе намръщило сиво като олово. Всеки момент се очакваше да завали.

Обикновено Тони не гледаше към публиката, но този път направи изключение. И той беше там, неговия баща.

Косата му беше побеляла на слепоочията, раменете му изглеждаха по-тесни от преди, а талията му беше станала широка.

Може би се чувстваше неловко, но с нищо не го показваше. Само кимна на Тони.

Цели осем години …. На Тони му се искаше да заплаче, но знаеше, че не трябва. Погледна краката си. С усилие ги накара да се задвижат. Измина цялото разстояние до вратата и заби топката отдясно на вратаря…..

В двора му влезе старо уморено куче. То имаше нашийник, а коремчето му му бешо добре напълнено. Явно идваше от някоя близка къща, където добре се грижат за него.
Кучето се приближи при него, а той го потупа по главата. Когато отвори вратата, животното влезе вътре в дома му. Бавно прекоси стаята, сви се на кълбо в ъгъла и заспа.
Час по-късно кучето се изправи и тръгна към вратата. Мъжът стана отвори му и го пусна навън.
На следващия ден пак се появи в двора му, „поздрави“ го, отново влезе в дома му, настани се се в същия ъгъл, спа около час и си тръгна.
Това се случваше няколко седмици подред.
Мъжът се радваше на кучето, но беше любопитен, искаше да разбере, на какво се дължи необичайното поведение на животното. За това сложи бележка под нашийника му.
В нея беше написал: „Бих искал да зная чие е това прекрасно куче? Знаете ли, че то идва всеки ден в къщата ми да спи?“
На следващия ден кучето донесе друго писмо пъхнато под нашийника му: „То живее в дом с шест деца, като две от тях нямат още три годинки. Кучето просто се опитва да си доспи. Мога ли и аз утре да дойда с него?“