Една ранна утрин продавачката на цветя бе изненадана пред магазина си от един подранил посетител. На вратата стоеше облечен във униформа млад и красив лвйтенант. На лицето му засия усмивка, когато видя, че жената идва, но в очите му се четеше тъга.
– Много сте подранили тази сутрин, – каза продавачката.
– Бързам за летището. Няма да ме има цяла година, заминавам за Афганистан. – започна да обяснява ранното си посещение младият мъж.
Той усети съчувствие в погледа на жената и сподели:
– Имам много красива жена. Тя изпълва живота ми със светлина и щастие. За това всеки петък ѝ подарявам голям букет красиви и свежи цветя.
Жената заела мястото си сред цветята, леко се усмихна. Тя разбираше напълно младия мъж. Лейтенантът погледна продавачката и смутено каза:
– Не бих искал да прекъсвам тази романтична традиция. Но …. наложената ни принудителна раздяла ще навява много тъга на съпругата ми, – въздъхна младият мъж. – Дойдох при вас, за да поръчам 52 букета.
– Бъдете спокоен, ще доставям на жена ви всеки петък вечер по един букет, докато се върнете, – обеща му продавачката.
Даже му направи 50% отстъпка за цялата поръчка.
Такава любов не само докосва, просълзява и трогва сърцето, но изпълва света с повече светлина.
Архив на категория: разказ
Да, наистина си беше дошъл в България
Бяха го изпратили на командировка в Канада. Там стоя около две седмици и потегли обратно. Остана с много добри впечатления от страната. Чистота, дисциплина, уважение, ….. просто нямаше думи да изрази възторга си.
Когато кацна на летището във Виена, му казаха, че самолета за България е заминал. Имаше гъста мъгла и полетът му от Канада се бе забавил.
Но нищо, можеше да разгледа града и вечерта да тръгне, чак тогава имаше друг самолет. Времето беше влажно и студено и на него никъде не му се ходеше. За това избра друг маршрут, при които трябваше да се прехвърля още веднъж. В Европа това не е толкова стресиращо, защото обслужващият персонал на летищата прави това прехвърляне удобно и приятно. То не бе съпътствано с допълнителни заангажираности, които могат да отровят удоволствието от такова пътуване.
Беше летял няколко часа и края на пътуването бе към своя край. Той неспокойно надничаше през кръглите прозорци на самолета и с нетъпение очакваше да стъпи на пистата.
Отново у дома. Слезе от самолета и дълбоко въздъхна. Трябваха му 40 минути, за да освободи багажа си, докато в Европа това ставаше за броени минути.
Тръгна към таксито натоварен с доста багаж и каза адреса си. Настани се на задната седалка и започна да си представя, как ще му се зарадват в къщи.
Изведнъж шофьорът започна да псува наред, всички водачи на превозни средства, които успяваха да се промъкнат край таксито, бабата бавно пресичаща пешеходната пътека, ……стигна и до правителството. На никого не му се размина.
Да той наистина си беше дошъл в България. Грешка нямаше, само тук може така ……
Устрем разширяващ границите на знанието
Зноят мощно поразяваше всичко живо, но под сянката на дърветата можеше да се намери закрила. Двама младежи, заклети философи, бяха намерили убежище под вековните дъбове в гората. Те не се притесняваха от горещината, защото в главите им витаеха мисли, които искаха да споделят. Градусът на мозъчните им функции изглежда превишаваше този на околната среда.
Петър, облечен във вечно синята си фанелка и протъркани дънки, бързаше да открие дискусията:
– Да предположим, че тялото е движение. Ако е с една скорост, усещаш мирис, ако е с друга, чуваш звук. Ако е с по-друга, виждаш светлина, но има скорост, при която не се усеща мирис, не се различава звук или светлина. Изобщо не можеш да допуснеш, че го има. Но двата края се срещат.
– Какво искаш да кажеш? – попита Дамян, играейки си с едно изсъхнало клонче, което беше взел от земята.
– Ако нещо се движи много бързо, то е почти на две места едновремено, – опита се да обясни Петър.
– Така е, – съгласи се Дамян, въпреки че още неразбираше какво има в предвид приятелят му.
– Но ако се движи още по-бързо, накрая ще бъде навсякъде едновремено, – очите на Петър блестяха от възникналите мисли. – Това нещо ще е над всички други тела. То е толкова бързо, че е в покой. Толкова истинско, че изобщо представа да бъде тяло.
– Най-бързото нещо, което докосва сетивата ни е светлината, – разсъждаваше на глас Дамян.
– Забележи, – въодушевението на Петър растеше със всяка минута, – всъщност ние не виждаме светлината, а само по-бавните неща, осветени от нея. Така че за нас тя е границата, последното, което познаваме, преди бързината да стане прекомерно голяма за нас.
Двамата дълго мълчаха вгледани в зелените корони на дърветата. Погледите им бяха насочени натам, но мислите им витаеха другаде.
Петър излезе от унеса си и каза:
– Ако тялото е движение и неговата „светлина“ представлява още по-бързо движение, това за нас е нищо. А онова, което ние наричаме светлина, за него е нещо като вода. Може да го да го докосва, да плува в него. Онова, което наричаме твърди неща – плът или земя, за него ще бъде по-разредено, нещо като облак. А за нас това нереално тяло ще минава през стени и камъни. Онова, което за него е истинска светлина, изпълва всичко и то се потапя в лъчите ѝ. А за нас това е черната пустота на нощното небе.
– Тези неща са странни, – въздъхна Дамян – и излизат извън обсега на нашите сетива, а ние се опитваме да прозрем същността на Бога, Творецът на всичко видимо около нас.
Горещината отслабваше с приключването на деня, но потокът от мисли в човека е неспирен, устремен към откриване на недостигането, разширяващо границите на знанието му.
Трябва ли да се подлагам на такова голямо мъчение
Нейната страст в часовете след всяко успешно раждане бе да наставлява родилката и да ѝ доказва, колко голямо значение има майката да кърми детето си.
Беше се родило едро и яко момченце. Бащата щеше да се радва много, но майка гледаше измъчено и уморено сина си.
За да я окуражи акушерката взе весело да говори, а ръцете ѝ същевремено повиваха малкото и тя искрено му се радваше.
– Синовната обич се заражда още от самото раждане и нараства с кърменето и отглеждането – обясняваше жената в бяла престила с убедителен тон.
Родилата жена мълчеше, макар че не беше съгласна с думите ѝ. Но акушерката прие това за съгласие и продължи:
– Ние като християни имаме за основа вярата и милосърдието във всяко дело. И ако тя ни учи да обичаме дори враговете си, още повече ни насърчава да обичаме синовете си.
– Мила моя, – каза с уморен, но решителен глас родилката, – вече достатъчно се измъчих с това мъниче, както и с неговите три братчета. Трябва ли да се изтощавам допълнително, като му давам и млякото си.
– О, – започна още по-настървено акушерката, – ако знаете от какво удоволствие го лишавате, никога не бихте се осмелили да го оставите друга жена да го кърми. Няма по-голяма радост за новороденото след нетърпеливия си плач и трескавите движения, да отвори малката си уста и блажено заедно с нослето и личицето си да потъне в майчината гръд.
Нежните картини, които рисуваше акушерката, не разчувстваха родилата жена.
– За какво трябва да се подлагам на такова голямо мъчение? – каза жената. – За да получа ритници щом проходи, а накрая неблагодарност и преструвки, когато порасне.
– Но нали това именно е причината, любовта на децата към родителите да е толкова оскъдна, – възмущаваше акушерката. – Бог е повелил на скромната ни привързаност към децата, когато са малки, да отговорят поне с малко любов в зрялата си възраст.
– Мъжът ми е наел отдавна бавачка. Изпрати да я повикат. И стига с вашите приказки, защото ще събудите малкото. Оставете ме, искам да си почина, – грубо се разпореди родилката.
Акушерката излезе с помръкнало лице и свити юмруци. Тръгна по коридора. Гневът ѝ кипеше:
– Благородната майка с погнуса отказва да обремени гръдта си с дете, чието неблагодарно тегло е измъчвало утробата ѝ. И това е жена, предопределена да ражда, кърми и отглежда децата си!
Всички сме просяци
Обикаляха пазара. На ъгъла видяха просяк. Седнал на чувал от зебло. Изглежда това беше единствената му вещ. Просякът беше сляп. Това забелязаха, когато той вдигна поглед привлечен от шума на стъпките им. Очите му бвха замрежени от млечно бяла мъгла.
Слепецът протягаше към всеки минувач ръка за милостиня. Този жест силно ги докосна.
Те бяха баща и дъщеря. Бедността не беше гостенин в техния дом.
Двамата се спогледаха и без нищо да си казват, отидоха и купиха храна.
Върнаха се при просяка. Момиченцето взе храната и се приготви да я даде на просяка. Но баща ѝ каза:
– Събуй си сандалите преди това.
Момичето не разбра, защо трябва да направи това, но послуша баща си.
След това отминаха и оставиха човекът да се нахрани.
– Татко, нали обувките се събуват само пред монах, в знак на почит, заради делото, на което се е отдал?
– Всички сме просяци, – каза мъжът. – няма значение как сме облечени в дрипи, расо или копринени дрехи. Всички искаме от живота едно и също. Този просяк може, би слепец по рождение, израстнал в нищета и изстрадал навярно много, съзира онази красота, заради, която не губи желанието си да живее. За това заслужава дълбоко уважение.
Също както протегнатите ръце на слепеца, човешкия дух чрез Господа може да се извиси над хаоса и разрушението и да разтвори криле за полет.