Въпреки лошото време Катя и Ники потеглиха с колата. Вятарът се опитваше да ги отнесе, но те следваха точно пътя към дома на Румен, който ги беше поканил тази вечер на гости.

Когато стигнаха, външната лампа светеше, а Румен ги очакваше на вратата. Вътре беше топло и уютно. Румен се извини и за малко остави гостите сами.

Стаята беше доста голяма. На стените ѝ имаше множество картини, предимно от майстори на четката.

Катя хвана Ники за ръката и го заведе пред един голям акварел. На него се виждаха много макове във градина.

– Ето това е, – каза Катя, – макове, котки, седящи по градинските зидове. Прекрасно изпълнение, независимо от темата

Румен се върна с две чаши в ръце и застана пред картината.

– Изглежда това много ви харесва? – попита той.

– Хубава е, – каза Катя. –  Изглежда много харесвате маковете?

– Да, така е, – потвърди Румен. – Жалко е, че се разпадат, когато ги откъснеш.

– Просто защитен механисъм, – отбеляза Катя и хвърли поглед на Ники.

– Розите би трябвало да се поучат от тях – засмя се Ники. –  Очевидно тръните не са достатъчни.

– Съвършената красота трябва да остане недокосната, – намеси се Румен.

Тримата стояха дълго време пред картината. Всеки беше потънал в мислите си.

Милена влезе запъхтяна в стаята и започна възмутено да разказва:

– Стоях на спирката и чаках автобуса. В разписанието пише, че идват на всеки двадесет минути, но знаеш как е с транспорта, всичко е само на книга, изпълнение нула. Точно пред мен имаше локва. Профуча някаква кола и опръска жената до мен и шофьорът видя, че жената цялата се измокри. Да не мислиш, че спря да се извини, ще има да чакаш?!

– Учтивостта е в упадък. Ако трябва да бъдем съвсем точни, тя напълно е изчезнала, – каза Пепи.

– Дали е в упадък или изчезнала, все тая, – кипеше Милена.

– Не е съвсем така, – не се съгласи Пепи, – Ако е в упадък, означава, че все още се среща, но по-рядко. А ако е изчезнала, изобщо я няма.

– Какво искаш да кажеш, – подскочи Милена, – че хората по-рано не са се извинявали ли?

– Вероятно някои са го правели, – добави примирено Пепи, – а други не. Трудно е да се докаже, че хората, който се извиняват в наши дни, са по-малко от тези в миналото.

– Какво ме убеждаваш? – ядосваше се Милена. – Възпитанието вече практически не съществува, то се вижда всеки ден щом излезеш на улицата. Човек трябва да е сляп, за да не го забележи. Момчетата имат нужда от бащи, които трябва да ги учат , как да се държат правилно.

Спорът беше по-голямата част от разговора между двете. Милена защитаваше неотклонно определена позиция и разговорът обикновено приключваше с  уклончивото изказване на Пепи:

– Този въпрос е сложен и трябва да се обмисли по-внимателно.

Поредният бурен морски вятър духаше със все сила, докато се провеждаше поредното събрание на въздържателите. Този път то намери място в един много студен салон.

Дъждът блъскаше по прозорците, а вятарът огъваше дърветата и пръскаше мокрите листа по стъклата, но ораторът беше вдъхновен, а публиката ентусиазирана.

– Че алкохолът не е хранителен…., – загърмя гласът на скоро реформиралия се пияница, доскорошен капитан на потънал кораб, – Че води до нездавословно буйстване….Че втвърдява мозъчните тъкани е доказано от всеки научен анализ. Питайте всеки корабен капитан, какво предизвиква бунтовете на кораба и той ще ви каже – алкохола. Попитайте в полицията, кое прави хората престъпници? Отговорът отново е алкохолът. Помиследе за разходите! Колко хляб може да се купи с пари похарчени за тази упойваща течност? А колко домове могат да се построят за тези, които нямат покрив над главата си?

Публиката възторжено аплодираше капитана, който се отегли за да направи място на следващия говорител. На стената беше проектиран екран и слушателите очакваха, освен приказки, да станат свидетеле на някакво шоу.

Следващия оратор се оказа доста ревностен към каузата:

– Практикуването на лично въздържание не е нещо ново. Опасността идва от опита да се живее с пиене.

Той посочи осветеното тяло и каза:

– С помощта на този мощен микроскоп върху екрана ще получите доказателството, че поглъщането на дестилиран спирт е равносилно на пиенето на отрова. Чрез опияняващата течност разтройваш ума си, разбиваш семейството си, дори не прощаваш и на собствено си тяло, защото чрез алкохола го унищожаваш.. Погледнете на екрана. Под микроскопа поставям тази чаша с чиста вода. В нея виждате множество плуващи микроби.

С капкомер той бръкна в гърлото на бутилка с уиски, засмука от течността, а след това капна върху чистата вода в чашата. Водата се изпълни с тъмни кафяви облаци, а микробите се разбягаха към краищата на стъклото, но спасение за тях нямаше. Гърчеха се, свиваха се, замръзваха на едно място и накрая умираха.

Един заклет пияница седнал близо до екрана потръпна и извика:

– Гнусни гадини, никога няма да глътна вода, без да има уиски в нея.

Страното е, че той едва днес се бе съгласил да посети едно такова събрание, но когато видя гърчещите се микроби, у него се затвърди мисълта: „Никакво отказване от алкохола, той ще ме пази от всякаква гад!“

Добре, че смъртта на тези „гадинки“, се възприе от повечето в събранието, като заплаха за собствения им живот. Те повярваха, че ако не оставят алкохола, ги очаква бавна и мъчителна смърт.

Вечерта беше невероятно топла, а небето изпъстрено със звезди. Срещата на Ваня и Митко продължи доста дълго, но въпреки че тъмнината беше погълнала умореното слънце, двамата искаха да останат още малко заедно. Митко предложи:

– Хайде да отидем до близката закусвалня.

Избраха си по една пържола с малко гарнитура и седнаха на една маса, почти незабележима за хората, които влизаха,  притисната в ъгъла на заведението.

Ваня взе едно от хлебчетата и го разчупи на две, но Митко грабна ножа и разряза своето на две равни части.

Ваня погледна ножа в ръцете на Митко и се засмя:

– Знаеш ли едно време в Германия не е било прието да се реже картоф с нож.

– Много странен обичай, – каза Митко, за него това беше съвсем неразбираемо.

– Обичаят датира още от 19 век…, – започна Ваня, но после спря.

– От къде си сигурна, че това е истина? – с насмешка каза Митко.

– Попитах за това един мой приятел германец, който ми даде много странно обяснение, – каза Ваня неуверено.

– Вероятно е някоя дивотия, щом и ти се съмняваш в нея, – захили се Митко.

Много сериозно Ваня продължи:

– Той предполагаше, че ….. тъй като лицето на императорът приличало на картоф, рязането на картоф с нож напълно е било възможно да се приеме като обида на величеството.

– И ти повярва на това? – все още с присмех я наблюдаваше Митко.

– Тогава и аз се засмях, но по-късно попаднах на портрета на императора и си казах, че е възможно, обяснението да е вярно.

– Лицето му наистина ли приличаше на картоф? – ококори очи Митко.

– Да наистина беше като на картоф, въпреки че поне на мен ми заприлича на прасе.

Митко се хвана за корема и започна да се тресе от смях. Когато утихна каза съвсем сериозно:

– Представи си, на този император сутринта му сервират бекон. Той оставя настрана вилицата и ножа и казва с леко съжаление: „Не, просто не мога….“.

Изведнъж неудържим смях заля и двамата. Те се потупваха по раменете  и сочеха чиниите си, където ги чакаше по една златиста пържола, като не преставаха да се смеят.

Не знам дали смехът е здравословен преди ядене, но лицата на Ваня и Митко сияеха. Те излъчваха подкупваща радост, която те кара да се присъединиш към веселбата им.

Нина хвърли един поглед на новините във вестника, като се стараеше да избягва скандалните случаи. Страно, но със всеки изминал ден заемаха все по-голяма част от страниците на вестниците. Ако ги махне човек, какво ли щеше да остане за четене?

Стефан влезе бързо в стаята и хвърли един поглед към жена си. Като видя как е забола глава във вестника, смръщи вежди и коментира хладно:

– Тези имат някакъв маниакален интерес към човешките пороци и слабости, към човешките трагедии и баналните любовни истории на певци и артисти.

– Нима не е редно да се осъзнават недъзите на човешката психика? –  опит се да защити журналистите Нина. – Така или иначе, нали тези неща съществуват и са все пак станали?!.

– Но да ти е приято да ги четеш и да пишат за това, си е своеобразно доносничество от морална гледна точка, – изрази недоволството си Стефан.

– Чета ги, за да разбера, че не съм по-добра от другите, – добави примирено Нина.

Тя се усмихна, като забеляза заглавие изписано с едри букви, което гласеше: „Скандални разкрития за свещеник разтърсиха енорията“. Разбира се тя щеше да прочете статията, макар да съзнаваше, че зад нея се крие една човешка трагедия с много мъка и неприятности.

Нина премести стола си по-близо до прозореца, за да вижда по-добре и продължи да чете. Денят беше ясен. Слънчевите лъчи огряваха клоните на дърветата в градината, но в момента тя беше сляпа за тях,

Стефан махна с ръка и недоволно измърмори:

– Журналисти, има толкова хубави неща, които се случват окло нас, защо за тях не пишат? Страхуват се, че това няма да допадне на хората и ще изгубят читателите си, смешно.

Нина не му обърна внимание. тя съсредоточено попиваше „грозните“ новини, макар да знаеше, че някои от тях са малко преувеличени.

– Клюки! Ако вярвахме на всичко написано във вестниците или казаното по телевизията, отдавна да сме изчезнали от тази земя, – заключи нервно Стефан и трясна вратата зад гърба си.