Виктор Иванов летеше отново. Той беше депутат, а да отлети за някъде, често му се случваше. Но той не знаеше какво го очаква в това пътуване.

В самолета се случи да седне до едно малко момиче. Иванов се обърна към него и каза:

– Хайде да си поговорим. Пътуването става по-бързо, когато човек разговаря с някого. Така времето минава неусетно.

Малкото момиченце, което току що бе започнало да чете една книга, неохотно отговори на непознатият:

– А за какво искате да говорим?

– Нямам никаква представа, – каза депутатът. – Какво ще кажеш за глобалното затопляне, здравеопазването или отраслите на икономиката, които се нуждаят от финансови „инжекции“?

Иванов се усмихна самодоволно. Какво ли можеше да му каже тази малка хитруша по тези въпроси. А защо да не чуе и едно детско мнение по тях. Децата понякога са доста находчиви.

– Добре, – каза момиченцето,  Разбира се, това са интересни теми, но нека първо да ви задам един въпрос …. Конят, кравата и еленът, ядат една и съща храна – трева, а месото им е различно. Как мислите, от къде се явява тази разлика?

Депутатът бе изненадан от въпроса на това малко дете. Замисли се за известно време, а после се предаде:

– Нямам никаква представа.

– Вие си мислите, че сте компетентни, – каза момиченцето, – по въпросите на глобалното затопляне, здравеопазването или икономиката, а от такива обикновени неща не разбирате?

След това детето продължи да си чете книгата си.

Когато Ева бе на десет години, заедно със сестра си близначка Мериам попаднаха в Аушвиц. Там доктор Менгеле правеше опити върху затворниците.

Той би смъртоностна инжекция на Ева и я остави в бараката. След няколко дена докторът дойде при Ева. Той не я прегледа, дори не я погледна, за него бе достатъчно, че болестта е започнала да се развива.

Със смях каза:

– Колко жалко, че е толкова млада. Остават ѝ само две седмици живот.

Ева разбра само, че е болна.

„Отказвам да умра, – крещеше в мислите си Ева. – Ще докажа на Менгеле, че не е прав. Ще оживея и ще видя отново Мериам!“

Следващите две седмици Ева се намираше между живота и смъртта. В главата ѝ бе останал само спомен, че бе пълзяла по пода на бараката, защото не можеше да ходи. На другия край на бараката се намираше кран  за вода, единствената ѝ цел бе да се добере до него.

След няколко седмици високата ѝ температура спадна и тя се почувства по-добре. През следващите три седмици симптомите на болестта напълно изчезнаха. Ева започна нормално да живее и отново видя сестра си Мериам.

От този случай Ева черпеше сили през целия си живот.

Аушвиц остана зад гърба ѝ. Тя се омъжи. Имаше син и дъщеря.

Един ден синът ѝ се разболя от рак. И Ева му се обади по телефона:
– Не мога да те накарам да се бориш за живота си. Никой не може да направи това. Но чуй ме, там в Аушвиц аз успях да оживея, защото реших, да живея…..

– Остави ме намира. Лесно ти е на теб сега. Нали ти не си болна от рак, – крещеше синът ѝ.

– Докторът в концлагера искаше моята смърт, – каза спокойно Ева, – но аз си казах, че ще живея. Можеш ли да направиш и ти това сега за себе си?

Синът ѝ гневно затвори телефона.

След няколко дни той се обади на майка си и каза:

– Всичко разбрах. Това е моят Аушвиц! Това е моята борба, в която аз трябва да се преборя за живота си.

И той успя и сега е още жив.

Когато преодоляваме проблеми и препятствия, ние ставаме по-силни.

Ако човек е болен от рак и реши повече да не живее, никой не може да му помогне. Ако можете да вдъхновите някого, да се бори за живота си, направете го или просто му разкажете историята на Ева. Ако не ви послуша, не се укорявайте, а продължавайте напред.

Някакво безпокойство притесняваше Филип. Нямаше причина за вълнение, но се чувстваше нервен и напрегнат.

А и кучето му толкова възпитано и послушно животно се раздираше от лай.

– Какво му става на Бенджи, – недоумяваше Филип. – Никога не е бил толкова шумен. Сигурно нещо сериозно го е разтревожило.

Най- накрая той реши да отиде да види, какво смущава кучето.

Отвори вратата и замръзна. На двора право пред него седеше пума. Голяма „едноцветна котка“. Тя имаше добре развити мустаци и големи очи.

Филип се изпоти, а след като се съвзе, реши:

– Ще отида да взема камерата, за да заснема тази красавица.

Когато се върна, сърцето му едва не падна в петите. Животното реагира на звука на отварящата се камера, но слава Богу, размина му се.

Тези хищници понякога достигат два метра на дължина. Невъоръжен човек по-добре да не им се мярка на пътя.

За радост на Филип, пантерата не му обърна особено внимание. Изглежда не беше гладна и не си търсеше плячка.

Въпреки всичко, тя седеше на неговата веранда, цели 20 минути и си почиваше. Дори лаят на кучето не я смущаваше.

След известно време стана и си тръгна. Както внезапно бе дошла, така и си отиде.

Лаят на кучето заглъхна, а Филип запази незабравимите кадри от тази невероятна среща.

По-късно пред приятели, когато го питаха:

– Напълни ли гащите?

Смело отговаряше:

– Е, не беше толкова страшна. Не представлявах никакъв интерес за нея. Тя бе невероятно красива….

– Какво ли си видял? Очите на страха са големи. Сега само фантазираш, нали си отървал кожата ….  – смееха му се приятелите и го потупваха по рамото.

Днес Михаил дойде на работа, а нет няма. Някой е извадил кутията с проводниците, така че интернет нямаше да има докато не се намери кутията.

„Но всяка работа е свързана с Интернет, – помисли си Михаил.- Какво да правя?“

– Ще отида малко на разходка, – извика Михаил въодушевено. – От кога не съм го правил? А мога и велосипед под наем да си взема.

Във велопарка на стената имаше мисъл на Алберт Айнщайн: „Животът е същото като карането на колело, за да запазите равновесие, е необходимо да се движите през цялото време.“ Много точно казано.

Михаил въртеше педалите по брега. Не е горещо, вятърът е прохладен, а въздухът влажен.

– Е, не е чак толкова лошо, че някой е взел кутията с кабелите, – засмя се Михаил.

Той забави движението си около детския двор, където децата безгрижно си играеха.

– Виж какво намерих, – някакво дете тича към Михаил и му го показа….

Парче зелена прозрачна пластмаса.

– Браво, – каза му Михаил, – провървяло ти е.

Детето се зарадва. То ще притежава този предмет. Колко малко е нужно понякога на човек, за да е щастлив. И този незначителен, даже нямащ работно име зелен предмет доби смисъл в живота си…

Бащата на това момче лови риба. Не се знае какво може да извлече на брега. Но виждали ли сте град без рибари?

Бащата се усмихва и крещи на сина си:

– Хвърли го! Това е мръсотия. Не можеш да я вземеш……

Той разбира сина си!

Михаил продължава да върти педалите и навлиза  в пространство покрито от малък облак. Върху него се изсипват прохладни, а не студени капки.

– Стана много добре, че днес някой бе взел кутията с кабелите, – каза си Михаил, – сега разбирам, какво губя, като по цял ден стоя пред компютъра.

Анелия пътуваше с автомобила си към къщи заедно с пет годишната си дъщеря Петя и малкия си син Пламен.

Тя бе много изморена. Грижите за тези две малки деца плюс работата ѝ в офиса, напълно я изтощаваха.

Очите ѝ се притваряха, но тя се стараеше да следи пътя и да внимава къде кара.

Накрая умората надделя и Анелия заспа на волана. Колата излетя от пътя, блъсна се в едно дърво и увисна над бездната.

Пламен изгуби съзнание. Анелия припадна със счупен гръбнак. Само на Петя ѝ се бе разминало.

Момиченцето излезе от седалката за деца и изпълзя от колата навън.

„И сега какво? – помисли си Петя. – Ако не отида да кажа на някого, те ще умрат“.

Спасението на майка ѝ и братчето ѝ тежеше на нейните рамене.

И все пак Петя успя. Когато видя хора, започна да вика и да плаче:

– Мама… Пламен, кола…. спаси, ……..умрат.

Хората не можеха да разберат какво казва детето, но усещаха, че се е случило нещо лошо. Извикаха по телефона линейка и се насочиха към мястото, на където ги теглеше Петя.

Медиците, които по-късно преглеждаха Петя, не можеха да повярват на случилото се.

– Как това малко момиченце е успяло да излезе от колата, да се покатери по скалата и босичко да тича, докато срещне хора, извиквайки ги на помощ?

– Смелостта на това дете е просто невероятна.

– Погледнете я, колко е малка, а не се е поколебала, да тръгне да търси помощ за майка си и брат си.

Скоро Анелия и Пламен ще се оправят, а произшествието ще остане в паметта на това семейство, като кошмар.