Ето такава шоколадова муцуна живее в дома на Макс.

А ето как всичко започна.

В един хладен октомврийски ден, познати на Макс доброволци, грижещи се за животните, намериха полумъртво коте.

Във ветеринарната клиника им казаха:

– Ако не се оправи до една седмица ще го приспим.

И Макс реши да спаси това мъниче, но след това не съжаляваше за стореното.

Малкото котенце се превърна в пухкава красавица с характер и порода, която имаше дефект в цвета.

Котето не се отделяше нито крачка от Макс и пазеше дома по-добре от куче.

Не унищожавайте котките с дефект! Те ви обичат и приемат с всичките ви недостатъци, дефекти, чудатости и смяна на настроенията!

Такава топла космата топчица никога няма да ви предаде!

Това се случи преди четири години. Дора много добре си спомняше този ден.
Тя вървеше към фермата с един кош, а в църквата имаше опело.

Извикаха я две жени, които седяха на пейката. Дора не ги бе виждала по-рано тука. Едната бе на педесет и изглеждаше на добре обезпечен човек. Другата бе по-млада и също така стилно облечена, навярно дъщеря ѝ.

Дора ги приближи.

– Можете ли да ми кажете, кога ще свърши всичко това? – Махна с ръка по-възрастната към църквата. – Искам да си запаля свещ.

– Вие и сега можете да влезете, – каза Дора. – По време на опело това не е забранено. Те са в дясно, а вие отидете към светилника, който е от ляво. Там е свободно и никой няма да ви пречи.

– Не, няма да отидем. Ще почакаме.

– Ще трябва дълго да чакате. Опелото скоро почна.

– Няма нищо. Все още ми е рано да гледам …..смърт, гробове. Рано ми е да мисля за всичко това, – каза с раздразнение жената, а дъщеря ѝ закима в знак на съгласие.

В църквата имаше опело на момче. Двама мъже изнесоха майка му, която бе изпаднала в безсъзнание.

Дора си спомни думите на баща си: „Живей всеки ден, сякаш той е последния“.

И тя отиде при жената и дъщеря ѝ и им говори, че никой не знае кога ще дойде денят му, но човек трябва да бъде готов за него …..

Мина цяла година. Дора влезе в църквата и там завари младо момиче, което ѝ се усмихна.

– Дойдох да запаля една свещ, – това беше дъщерята на онази жена, „за която смъртта, гробовете, бяха неща , за които е много рано да мисли…“

– Как е майка ви? – попита Дора.

– Тя почина преди един месец. Инсулт. Щяхме да пътуваме  на екскурзия в Европа, но…

– Много съжалявам, – каза Дора.

А в главата ѝ започна да се върти като досадна муха мисълта: “ Твърде рано е да мисля за всичко това…“

На Павел Босяшки не му провървя много. Близо до земята му построиха голям пазар. Шофьорите, които идваха всяка седмица тук, превръщаха земята му в импровизиран паркинг.

От началото Павел се опита мирно да разговаря с тях:

– Моля ви не газете земята ми. Тук засаждам и отглеждам селскостопански култури.

Но отговор нямаше. Хората махаха ръце и го отпъждаха като досадна муха.

Павел не искаше да се откаже толкова лесно и продължаваше да настоява за правото си, но ответна реакция така и не получи.

Изнервен и обезсърчен, той започна да ги ругае. Постави предупредителни знаци, но и това не помогна.

Един ден се засмя и си каза:

– Знам как да ви отуча да паркирате в земята ми.

Когато наглите шофьори оставиха колите си отново там и отидоха на покупки, Павел седна на трактора си и започна да разорава терена около колите. На нахалните шофьори им трябваше доста време, за да излязат от разорното поле и да достигнат асфалта.

Павел не бе злонамерен спрямо тях, дори помогна на най- нещастните автомобилисти да излязат на пътя.

Но наглостта на тези хора бе безкрайно голяма. Някой от тях се бе оплакал в полицията:

– Някакъв ненормален затрупва колите ни с пръст и не можем да излезем на шосето.

В полицията вдигаха рамене и обясняваха:

– Това е частна собственост, а не паркинг. Той може да прави там каквото си иска. Вие какво правите на неговата земя?

Повечето засрамени навеждаха глава и си тръгваха, но имаше и такива, които ругаеха Павел:

– Ще му дадем да се разбере ….

Интересно, какво са очаквали тези хора? Някой безпомощно да ги моли до безкрайност да му освободят земята ли?

Денят беше прекрасен. Марин и приятелите му решиха да отидат на уиндсърфинг и да пояздят вълните. Когато пристигнаха и възторжено нахлуха в солената вода, те видяха рядко животно, което се появи от водата.

– Хайде да видим какво е това чудо там, – предложи Петър, един от приятелите на Марин.

Когато любопитните мъже наближиха животното, чуха жални звуци.

– Сякаш плаче, – каза Захари.

– Това е малкото на кит, – забеляза Симеон. – В какво лошо състояние е само.

– Силните вълни не му дават възможност да се движи, – обясни Марин. – Блъскало се е безпомощно тук и е останало без сили.

Животното бе видимо изтощено и много изплашено.

– Хайде да го преместим на място, където водата ще е достатъчно дълбока за него, – предложи Петър.

Китът бе толкова слаб и изтощен, че се наложи на мъжете да го носят на ръце, за да не потъне.

Животното продължаваше да издава същите жални стонове, а Марин като го прегърна, му говореше:

– Не се страхувай, малкия. Сега ще те занесем на по-дълбоко място. Там ще се чувстваш по-добре. Успокой се, не плачи.

Цели шест часа мъжете поддържаха кита, за да може животното да възобнови силите си и да заплува самостоятелно, без чужда помощ.

Мъжете не знаеха какво е станало с майката на кита, но се надяваха той да я намери отново. Това все пак бе някаква надежда в сравнение със самотата, на която бе обречен. Безсилен, слаб и немощен изхвърлен на неизвестен плаж.

На една от спирката се качи двойка майка и дъщеря. И двете бяха много хубави и симпатични. Момичето приличаше на ангелче. То имаше рижи къдрици, сини очи, бе облечено стилно и доста скъпо. Майката напомняше на актриса. Изглежда бе творческа личност, притежаваше ленив поглед, необичайна прическа, едва забележим грим и стилно палто.

Двете влязоха в тролейбуса и се огледаха. Момиченцето бе на около 7 години. На гърба си носеше чанта, вероятно отиваше на училище.

Изведнъж се чу пискливият глас на  момичето:

– Мамо, какво права ли ще пътувам?

Интересно бе да се види погледът на майката и реакцията на седналите в тролейбуса.

Наблизо седеше жена на около 50 години с чанти в ръцете, но тя изобщо нямаше намерение да става и да отстъпва мястото си.

– Не, разбира се, сега навярно ще освободят места, – с намек каза майката.

Но места така и не се освободиха.

– Искам да седна, – каза момичето доста гръмогласно.

Никой не се помръдна. И веднага се разрази злобна реч невероятно излизаща от такова красиво дете, адресирана до майката.

– Никога повече няма да се качвам на тролейбус. Тук всички са невъзпитани и не знаят, че на дете трябва да се отстъпва…. И въобще, нека утре татко пак изпрати шофьора си да ме закара.

Интересното е, че майката вместо да смири дъщеря си, я подкрепи, хвърляйки яростни погледи към седящите в тролейбуса хора.

Най-накрая една жена стана и момичето с кисела физиономия се пльосна на мястото ѝ. Извади смартфона си и започна да си играе.

Не би ли ви шокирало такова поведение на дете и особено на майка му?