С колко голямо нетърпение всеки от нас очаква Новата година. Това е характерно особено за децата.

Ще попитате от къде знам ли? Та децата първи се залавят за химикалката и пишат писмо на добрия старец.

Нямаше сняг тази година, но Михаил искаше все пак ще получи подарък на Нова година.

Той се страхуваше, че ще бъде забравен или, че подаръкът му няма да достигне до него, защото е изпаднал от чувала на белобрадия старец.

Въпреки съмненията, Михаил седна на масата и започна да ниже буква след буква. Той пишеше писмо на дядо Мраз.

„Дядо Мраз, помогни ми, – пишеше Михаил, – моля те не ме забравяй! Нямам баща и майка. Сирак съм. Имам само дядо, който много пие и често ме бие. Подари ми за Новата година палто, панталони и ръкавици, защото когато излизам навън ми е много студено“.

Писмото бързо бе пуснато в пощата. Между големият куп писма, пощальонът забеляза писмото на Михаил. Взе го и го прочете. Стана му тъжно за малкия сирак.

На следващия ден пощальонът купи палто и панталони, но пари за чифт ръкавици, не му стигнаха. Въпреки всичко, той опакова красиво панталонът и палтото и го изпрати на адреса на Михаил.

Сиракът получи подаръкът си и бързо изпрати отговор на Дядо Мраз:

„Благодаря за панталоните и палтото, но ръкавиците защо ги няма? Навярно са изпаднали по пътя или някой ги е откраднал …..“

Вера и Ники решиха да отидат вечерта на ресторант. Това рядко им се отдаваше, защото бяха постоянно ангажирани и когато единият бе свободен, другият бе зает.

Но точно преди Нова година се случи така, че двамата почиваха същата вечер.

Ресторантът ги посрещна с приветливата си обстановка. И двамата решиха да се насладят на възможността да вечерят и известно време да прекарат заедно.

Келнерът бе много внимателен и любезен. Това допълни за вечерта още по-добро настроение.

Изведнъж в залата се появи едно момиче. То обикаляше масите и радостно питаше:

– Решихте ли вече къде ще прекарате Новата година?

На тези, които не бяха мислили по този въпрос по-сериозно, тя предлагаше:

– Елате в нашия ресторант. Ще се почувствате удобно и уютно. Освен това за Новогодишната нощ има специално подготвена програма, а деликатесите които се предлагат тук са невероятни!

Изглежда това бе поредният рекламен трик, чрез който собствениците на ресторанта опитваха да си осигурят клиенти за Новогодишната нощ.

Момичето дойде и до масата на Вера и Ники. Усмихна им се и ги попита:

– Решихте ли къде ще срещнете Новата година?

– Да, – отзова се бързо Ники, – на Канарските острови.

– А може да опитаме и на Пуерто де ла Крус, – добави Вера.

След дълга театрална пауза момичето ги погледна тъжно и с глас изпълнен с копнеж каза:

– Вземете ме със себе си!

Виктория напусна родния си град и се премести в столицата. Там бързо свикна да живее в мегаполиса.

Тя си идваше един път в годината, точно на Нова година. Това идване бе без много ентусиазъм, защото много често се повтаряше един и същи сценарий.

Току що пристигнала, роднините като гладни лешояди се нахвърляха върху нея с различни по степен въпроси, без всякаква деликатност.

– Кога ще се омъжиш? – клатеше глава леля Донка.

– Купи ли си апартамент в столицата? – интересуваше се братовчед ѝ Мишо.

– Мислиш ли изобщо да имаш деца? – гледаше я предизвикателно баба Пена.

– Как до сега не си станала някоя главна на отдел? – цъкаше с език чичо ѝ Стамен.

Разпитът с пристрастие плавно протичаше като открито заседание на тема: „Как Виктория ще живее по-нататък?“

– Ако по-рядко ходи на почивка, – намеси се стрина ѝ Мария, – тя ще може бързо да събере повече пари, да си купи апартамент.

– Нека работи по-малко, – добави дядо Тодор, – така по-лесно ще организира личния си живот.

– По-добре е, – не остана назад и леля Петка, – да си вземе мъж с апартамент, тогава няма да се занимава с заеми и ипотеки.

В третата част от развлекателната програма на семейството се вдигаше бялото знаме за Виктория.

Започваха да обсъждат по-голямата сестра на Виктория:

– Е, Славка успешно се омъжи, – каза Нено, вуйчо на двете сестри.

– С мъжа си скоро си купиха апартамент, – побърза да осведоми останалите стринка Наталия.

– Славка има две умни деца, –  започна да я хвали баба Тота. – Едното рецитира много хубаво, а другото спечели скоро конкурс, представяйки своя картина.

Явно имаха за какво да я хвалят. Не е като Виктория, която няма ни кола, ни апартамент, нито семейство, нито някаква по-особена придобивка в жилището си.

Черешката на тортата бе негодуванието на родителите:

– Виктория рядко звъни и не я виждаме често между нас, – въздъхна майка ѝ.

– А през лятото вместо да дойде нагости по време на отпуската си, – недоволстваше баща ѝ, – тя отива на море.

В общи линии Виктория играеше ролята на лошата дъщеря.

Неудобните въпроси, непоисканите съвети, съперничеството и негодуванието  са основните проблеми, които могат да съсипят Новогодишния празник в едно семейство.

Празникът си е празник. На него всеки очаква да получи желания подарък. Малките деца с нетърпение очакват белобрадия старец с червен кожух и голяма шапка, който носи голям чувал на гърба си.

Малките ученици също възбудено очакват Новогодишния празник.

Днес Таня Славова, дългогодишна учителка, научила много деца да пишат и четат, каза на учениците си:

– Знам, че сте нетърпеливи да видите какво ще ви донесе белобрадия старец. А вие написахте ли му вече писмо с желанията си?

Някои от децата поклатиха отрицателно глава, а други ентусиазирано заподскачаха по чиновете си:

– Хайде да му напишем, – предложи Симо.

– Добре, – съгласи се Славова.

Децата не дочакаха ново подканяне. Всеки от тях откъсна лист от тетрадката си и хвана бързо химикалката. Някой мислеха дълго, втренчили невиждащ поглед пред себе си, а други бързо и със замах написаха желанията си на листа.

Учителката прибра листовете и обеща:

– Ще ги изпратя по пощата. Вярвам, че навреме ще стигнат и подаръците ви ще дойдат за празника.

Децата с одобрителни възгласи напуснаха стаята.

Славова разтвори листовете с посланията и се зачете в тях. Ситен почерк с добре подредено букви, строени като войници, привлече вниманието ѝ.

Там пишеше:

„Зная, че си добър старец и даваш на всеки желаното. Аз не искам много за себе си. Моля те изпрати в дома ни храна, защото през повечето време тя липсва и аз постоянно съм гладна. Донеси ми и по-топло одеяло, защото мама не можа да купи дърва и въглища, а нощите са много студени. Бих искала да си имам и аз топка, като Катя от съседния вход. Ако това те затруднява, поради многото поръчки, поне храна и одеяло ми донеси, моля те. Ели“.

Очите на Славова се насълзиха.

– Колко е ужасно, – каза си тя, – когато децата мечтаят за неща от първа необходимост.

Тя сподели, желанието на Ели с колегите си и някои от родителите на учениците си и резултатът не закъсня.

Бяха събрани много играчки и други полезни неща, включително и топли одеяла, които бяха подарени не само на Ели, но и на други ученици, чиито семейства живееха бедно и търпяха по една или друга причина лишения.

Училищният звънец огласи сградата на училището. Децата бързо заеха местата си, а учителите с дневници под ръка закрачиха към класните стаи.

Николина Стоянова видя разплакано момиченце в коридора, което с развълнуван глас ѝ сподели:

– Откраднаха ми джобното ножче.

– Мило дете, не бива да бързаме да обвиняваме някой в кражба, – каза Стоянова, като погали момичето по главата.

– Но какво да правя? – изплашено попита детето.

– Ще ти разкажа една история, – каза учителката, – може тя да ти помогне.

Момичето впери очи в нея, а тя започна своя разказ:

– Преди няколко години от един богат джентълмен откраднали много скъпа вещ, която била спомен от негов починал приятел.

– Този човек отишъл ли е в полицията, да разкаже за кражбата? – нетърпеливо се обади момичето.

– Не! – засмя се Стоянова. – Той просто застанал на колене и започнал да се моли: „Господи, нека съвестта на крадецът не му дава мира дотогава, докато той не донесе откраднатата вещ“.

– Донесъл ли я е? – попита нетърпеливо момиченцето.

Стоянова без да обръща внимание на прекъсването от страна на детето, продължи разказа си:

– На същия ден вечерта, някой почукал на вратата на богатия човек. Когато я отворил, пред него стоял мъж, който бил скромно облечен. Той със сълзи на очи казал: „Моля да ми простите, господине! Аз откраднах от вас скъпа вещ. Но не можех да намеря покой, докато не взех твърдо решение да дойда и да ви я донеса“.

Момиченцето гледаше с ококорени очи учителката.

– Направи и ти така, – посъветва детето Стоянова, – вероятно ще получиш обратно ножчето си.

Момичето само поклати глава и си тръгна вече успокоено.

На другия ден същото дете срещна Стоянова и със сияещо лице радостно каза:

– Послушах съвета ви. Разказах на Господа за болката си, а тази сутрин ножчето ми беше на мястото си.