Предстоеше традиционното събиране на фамилията. Дани и Роси товареха необходимите неща, тъй като няколко дни щяха да прекарат при по-възрастните си родители, където щяха да се срещнат с останалите си роднини.

Децата се въртят край тях и допълват напрежението. Дани действа под пълна пара. Повишава глас на децата и съпругата си, докато накрая рухна нацяло.

– Какво ти става? – попита го Роси. – Изглеждаш много по-зле от друг път в подобни ситуации.

Дани седна и си зададе въпроса:

– Защо съм толкова притеснен по време на такова радостно събитие за семейството?

Изведнъж в съзнанието му изплуваха миналогодишните критики и злобни коментари на един от братовчедите му.

– За това ли се е натрупало в мен всичкото това напрежение? Навярно несигурните ми мисли са били подхранени от това, че съм приел казаното за вярно.

Дани се ядоса на себе си, че се бе подал на това влияние и носеше товар, който досега не бе осъзнал. Той бе допуснал и нещо още по-лошо, всичко това да афектира върху собственото му семейство.

Най-накрая реши да се моли за човека, който го бе наранил.

– Господи окуражи ме. Навярно неговия коментар е плод на неговата несигурност и огорчение…..

Това напълно го успокои.

Той разбираше, че молитвата му може да не промени братовчед му, но със сигурност щеше да поправи и обнови него самия.

Дани усети как прошката изпълни сърцето му.

Тази година товарът на колата бе по-малък, защото не го придружаваше тежестта на страха и болката. Всичко бе опаковано във мир и с любов.

Красимир имаше странна привичка. Още преди да се разсъмне, той се качваше на лодката си и навлизаше навътре в езерото край, което живееше. В нея се молеше и така срещаше утрото.

Веднъж на разсъмване, когато нощта започна плавно да се превръща в утро, той още седеше в лодката си и се молеше.

Внезапно Красимир усети как нещо се удари в лодката му. Наруши се утринната хармония.

Той се ядоса и бе готов да наругае собствена на лодката, която го бе ударила.

Но когато отвори очи, наоколо нямаше никой, а лодката бе празна.

Нямаше на кого да излее яда си, за това затвори очи и продължи молитвата си.

Когато слънцето се издигна, Красимир намери покой и започна да се смее на случилото му се.

Преживяното с празната лодка, го научи на нещо много важно.

Когато някой се опиташе да го обиди или нагруби, той просто си казваше:

– И тази лодка е празна.

Децата играеха, като се изкачваха по една стръмна стълба. Всички с изключение на едно дребничко момченце се стремяха да избутат другите и първи да се доберат до върха.

Малкото момче, на което всички викаха Дребосъка, тъй като отдавна бяха забравили името му, напредваше бавно, но сигурно нагоре.

Никой не го буташе, защото повечето се блъскаха много по-напред от него.

Когато свърши играта, всички деца уморени и въодушевени от гонитбата, слязоха от стълбата и си намериха друго занимание.

Дребосъкът приседна на пейката и се загледа в новото начинание на другарчетата си.

Дядо Стефан зорко следеше децата, когато се катереха по стълбата. Той бе готов да хване всяко дете, което би се изтърколило надолу, но за негова радост това не се случи.

Старецът погледна Дребосъка и му се усмихна:

– Гледах те как пълзиш бавно нагоре. Страхуваше ли се?

– Не, – каза съвсем сериозно малчуганът.

– Не разбирам, какво те възпираше да не бързаш нагоре? – вдигна рамене озадачен дядо Стефан.

– Когато те стигаха върха, гледаха надолу, – обясни Дребосъка. – Виждах колко високо са се изкачили и се плашеха.

Старецът все още не можеше да разбере каква е логиката на момчето, но слушаше много внимателно.

– А когато се изкачвах, аз гледах към върха, – продължи обяснението си Дребосъка. – Струваше ми се, че все още съм низко, а това ме подтикваше да се катеря нагоре.

Кремена бе притеснена, по-точно объркана. Трудно ѝ бе да сподели с майка си, защото тя винаги я укоряваше. С баща си почти никога не разговаряше освен за оценките в училище.

Не можеше да сподели и с приятелката си Виктория, защото това, което ѝ казваше насаме го чуваше от друг по-късно.

Измъчваше се и не знаеше как да постъпи.

Кремена седеше на пейката пред блока, потънала в нерадостните си мисли.

Съседката Марта забеляза угриженото лице на девойката, приближи внимателно към нея и каза:

– Гледам те от известно време. Стоиш омърлушена, забила поглед в земята. Вероятно имаш проблем и няма с кого да го споделиш.

Кремена изтръпна и си помисли:

„Тази жена чете мислите ми. Иначе от къде ще знае, как се чувствам?“

Девойката погледна изплашено жената и бе готова да побегне.

– Не се чуди, че отгатнах, какво става с теб, – заговори успокоително Марта, – на лицето ти всичко е изписано. Не забравяй! И аз някога съм била млада.

Това като че ли поотпусна Кремена. И тя тъжно промълви:

– Жоро ме обича и ми предложи да се оженим. Той е страхотен, но аз не го обичам. Трябва ли да се омъжа за него и да вярвам, че любовта ще дойде по-късно?

Трудна ситуация, върху която човек може да разсъждава безкрайно.

– Запитай се, – предложи Марта, – дали би могла да обикнеш този човек, само защото отговаря на определени условия. Здрав е. Има добра работа. Осигурява нуждите ми и отговаря на очакванията ми.

– Може би, – несигурно отговори Кремена.

– Ако е така, – усмихна се Марта, – чувството, което изпитваш към този младеж се нарича „условна любов“. А такава оцелява само, ако са изпълнени определени условия.

– Е, това не звучи много добре, – Кремена се сконфузи. – Тогава каква любов трябва да изпитвам към човека, за когото трябва да се оженя?

– Трябва да обичаш безусловно човека до себе си.

– Какво означава това?

– Каквото и да прави, както и да се промени, дори да претърпи големи загуби, ….. нищо от това да не може да унищожи любовта ти към него.

– Хмм. С Жоро бих могла да опитам така.

– Готова ли си да рискуваш и преминеш през всякакъв вид обстоятелства с този човек, за да научиш какъв е този вид любов? – предизвика я Марта.

– Честно казано не знам, – призна си Кремена.

– Когато съм в затруднение, аз се обръщам към Бога и търся мъдрост от Него.

– Навярно и аз трябва да направя така, – решително каза Кремена.

Лицето на девойката се разведри. Тя стана от пейката и тръгна към дома си.

Отдавна смехът не бе гъделичкал гърлото му. И за това си имаше причина.

Когато Крум отиде на лекар, му направиха изследвания. Докторът разглеждайки листовете, смръщи вежди и каза нещо неразбираемо на латински.

Крум го погледна въпросително.

– Съжалявам, но това е тежко заболяване, което не се лекува в наше време, в бъдеще …. може би.

Всичко се срути пред очите на Крум. Той бе млад човек имаше мечти, желания ….. А сега?

– Никакъв ли лек няма? – попита Крум.

– Вижте, – лекарят въздъхна дълбоко, – на първо време ще ви даваме лекарства под формата на таблетки, ако се наложи ще прибавим инжекции или ще изпробваме други методи, но за изхода не гарантирам.

Крум не можеше да оспори диагнозата, за това наведе глава и безропотно прие мнението на медика.

– Казахте категорично рак, – гласът на Крум дотолкова се бе снишил, че докторът едва го чуваше. – А колко ми остават да живея?

– Най-много месец.

Ето така се отнема надеждата, като те програмират, че нищо не може да се направи и края ти е близо. Няма нужда от борба, нито от съпротива.

Минаха две тягостни седмици за Крум и той почина.

По желание на роднините му бе направена аутопсия. Резултатът бе потресаващ.

– Открити са съвсем малко ракови клетки, – констатира извършилия аутопсията, – но те не са били достатъчни да го убият.

– Щом не е от рак, от какво е починал пациента?

– Навярно е повярвал, че скоро ще умре, – добави патолога.

Лекарят лекуващ Крум изтръпна:

– Нима му отнех надеждата за живот?

„Присъдата“, с която Крум послушно се съгласи, отне живота му.

Това, че не знаеш или не можеш да излекуваш „нещото“, не означава, че то е неизлечимо.

Само, че хората измират, изпълнени с вярата, че скоро ще умрат.