Празниците отшумяха и остана сивото и неблагонадеждно ежедневие. Какво правят в такива случаи хората?

Бено се бе подпрял на портата и гледаше минаващите хора край дома си. Зададе се Недю. С него бяха приятели от деца.

– Здравей, как я караш, – поздрави го Бено.

Недю бе изморен и несговорлив.

– Я постой. Влез, – покани го Бено. – Ще седнем под черницата, аз черпя. Ще опиташ моята гроздова.

Недю неохотно потътри крака към двора на приятеля си. Бе се вкиснал и съвсем не му бе до приказки, но с Бено бяха расли заедно, не можеше да му откаже.

Двамата седнаха под дървото. То хвърляше шарена сянка и приканваше към отмора.

Пийнаха. Душата на Недю се поотпусна и ….. той зареди оплакванията си:

– Като огледах всичко, в което бях вложил и последните си сили, за да постигна нещо, установих, че всичко е било безсмислено. Все едно съм гонил вятъра.

– Остави се от тези кахъри, – махна с ръка Бено. – Виж как я карат хората.

– Какво толкова правят те? – намръщи се Недю.

– Дай им на тях хляб и зрелища, – многозначително поклати глава Бено.

– Да бе, вместо да се изправят пред реалността, се разсейват с деликатеси и забавления, – отсъди строго Недю.

– Забележи как хората прекарват времето си, – наблегна Бено. – Фокусират се към телевизионните сериали, мачове, разни фантазии и хобита.

– Но всички тези форми на „хляб и зрелища“ ги отклоняват от истинското и реалните цели. Гонят тоя де духа, – ядно скръцна със зъби Недю.

– Всички тези неща изсмукват времето и енергията им. Те не водят до нищо значително в живота, – повдигна вежди Бено.

– Човек не трябва да позволява на света да държи сърцето и ума му, – размаха заканително ръка Недю.

– Но за това е нужно да предадат живота си на Бога и първият им приоритет да бъде търсенето на Божията правда и Неговото царство.

И двамата знаеха, кое е правилно, но често затъваха в проблемите си и не гледаха към Този, Който можеше да ги освободи.

Дядото на Невена почина, а бяха толкова близки. Той винаги намираше време за нея, а сега го нямаше.

Добрият старец не бе до нея, а от това болката ѝ ставаше още по-силна.

Изведнъж Невена се върна назад в спомените си. Видя как дядо ѝ я хвана за ръката и я подкани:

– Хайде да отидем на разходка.

Нямаше по-хубаво от това време, когато двамата отиваха някъде. Той ѝ разказваше и я учеше на практични неща, които ѝ бяха необходими в живота.

Старецът имаше един много странен навик. Преди да излязат, той сваляше часовника си и го прибираше в чекмеджето си.

„Вероятно го пази да не го счупи като се разхождаме“, – мислеше си Невена.

Един ден не се сдържа и го попита:

– Дядо защо прибираш часовника си преди да излезем?

Старецът се усмихна и отговори:

– Защото искам да разбереш, колко важни за мен са моментите ми с теб. Просто искам да бъдем заедно и времето да не ни смущава.

Тогава малкото момиченце разбра нещо много важно, на което до тогава не бе обръщало много внимание.

– Ясно, – заяви категорично Невена, – когато другите отделят време за нас, ние се чувстваме ценни.

Забелязали ли сте, че Бог винаги отделя време за нас?

Той отваря ръката си и задоволява желанията на всяко живо същество. Господ е праведен във всичките си пътища и е верен във всичко, което прави.

Винаги е близо до нас и веднага се отзовава на тези, които Го търсят и призовават.

Божията доброта и внимание поддържат живота ни, осигурявайки ни въздух и храна. Това Бог прави за нас, защото е богат с любов.

Създателят на всичко милостиво изработва дори най-сложните детайли на нашето съществуване.

Божията любов е безкрайна. В Своята доброта и милост Той дори е отворил пътя към вечния живот.

Когато се радваме в Неговото присъствие, чуваме тихия Му глас:

– Обичам те много. Просто искам да бъда с теб завинаги и времето да не е от значение за нас.

Нова година отмина и всеки е получил поне един подарък. Е, някой може да се е разминал с него, но какво да се прави?!

Понякога се случват доста странни неща особено след Новогодишната нощ, например като този.

Михаил Свободев преглеждаше пощенската си кутия. Между вестниците, поздравителните картички и рекламните брошури се мъдреше и една квитанция.

– От данъчните служби? – изпъшка болезнено Михаил. – Какво съм пропуснал да платя този път?

Документът бе на името на дъщеря му Ана.

Свободев внимателно го разгледа. В него се говореше за неплатен данъка на кола Audi A6.

Михаил се почеса по главата и се зачуди:

– Такава марка кола нямаме. Имаме няколко други, но точно такава не! …. Тук има някаква грешка.

Свободев веднага отиде в данъчното и се започна.

Пращаха го в държавният регистър, после в КАТ, …

Навсякъде чиновниците казваха:

– Няма грешка. Трябва да платите.

– Това не може да бъде …., – опитваше се да обясни Свободев, но те изобщо не желаеха да го изслушат.

Накрая с охрана го изхвърлиха от поредното здание с безброй канцеларии.

Михаил приседна на тротоара. От всички разправии този ден чак му се доплака.

– Всичко може би щеше да бъде наред, – каза си той и тъжно се усмихна, – но дъщеря ми е едва на два месеца, а друго дете освен нея нямам.

Те бяха четири добри приятелки. Често се събираха и споделяха проблемите си.

Бе Нова година. Какво ли щеше да им донесе тя?

Ирина пееше и то доста успешно. Преди няколко седмици нещо бе станало с гласните ѝ струни и тя не можеше да пее, както преди. Болката ѝ бе голяма.

Севда се оплака:

– С такова нетърпения очаквах и най-малката ни дъщеря да тръгне на училище, за да се заема с това, което очаквах толкова дълго, а сега съм бременна и мечтите ми станаха направо непостижими.

Деница имаше дете със специални нужди. Тя денонощно се грижеше за него. Въздъхна дълбоко каза:

– Какво ще бъде бъдещето на Тони в това състояние? А аз ще мога ли да се заема с нещо по-сериозно покрай него?

– И мен не ме подмина поредното разочарование, – сподели Рени.

– Животът ни изглежда много по-различен от това, което сме си представяли, – отбеляза Севда.

– Така е, – съгласи се Ирина, – всяка от нас е мечтала за кариера и ли да постигне нещо повече в живота си, но семейните проблеми и неочакваните събития ни накараха да отстъпим назад от това.

– Влюбвам се за пореден път и очаквам да създам стабилно семейство и пак нищо, – в същият болезнен тон изповяда мъката си Рени.

– Чувстваме се уморени и подтиснати, – тъжно се усмихна Деница. – Плачем и скърбим. На това ли сме се надявали?

– Момичета, – вдигна глава и разтърси рамене Рени, – стига сме хленчили. Нека се доверим на Бога и да прегърнем живота, който ни е дал.

– Нали Той ни каза, да не мислим за предишните неща, – вече по-окуражено звучеше гласът на Деница. Бог ще направи нещо нова за нас през тази Нова година. Да, само Той може да направя път в пустинята и да пусне реки в безводната земя.

Очите на Севда се навлажниха и тя прошепна:

– Скъпи Боже, благодаря ти, че проправи път за уморената ми душа в пустинята.

И четирите приятелки издигнаха ръце и започнаха да благодарят на Господа, за новите и чудни неща, които Той е приготвил за тях през идващата година.

В Новогодишната нощ какво ли не се случва?!

Някои дори се страхуват да го разказват, за да не ги вземат за луди.

Станимир от рано се бе почерпил с приятелите си и сега се прибираше сам у дома, за да срещне Новата година.

С клатушкаща се походка той се изкачи по стълбите във входа на блока, където живееше.

Когато стигна апартамента си, дълго рови в джобовете си, докато извади ключа, за да отвори.

– А, ето го и него … най-после. Не не съм пиян, аз не пих много само две три чашки …

Влезе. Светна в хола и се строполи върху фотьойла си.

– Не е лошо още малко да пийна, така за настроение. Все пак е Нова година, – каза си той.

Езика му се заплиташе, но това не му попречи да се надигне и да отвори барчето, където съхраняваше любимият си алкохол.

Пресегна се и взе една от бутилките. Отвори я с голямо усилие и ….. се стъписа.

От изненада отново се намери във фотьойла.

Пред него бе застанало нещо в бяло. Приличаше на човек.

– Дойдох да изпълня едно твое желание, – каза съществото.

– Аха, – кимна бавно с глава Станимир.

– Избери, кое от тези три неща желаеш, – продължи неканеният гост.

Станимир се опита да фокусира образа на непознатия, но лицето му се размиваше във въздуха.

– Богатство, което никой не е притежавал на земята до сега, – започна да изброява гостът, – мъдрост несравнима с никоя до ден днешен или любов, която запалва сърцата на поетите.

Станимир дълго мига и не знаеше какво да избере. Самият той не можеше точно да определи какво му бе нужно.

Непознатият търпеливо го изчакваше.

По едно време Станимир изтърси:

– Мъдрост …

Гостът се усмихна леко и попита:

– А сега какво ще кажеш най-мъдрият от мъдрите?

Станимир трепна. Поиска да стане, но фотьойла го държеше здраво.

Въздъхна отчаяно и едва не проплака:

– Глупава главо, парите трябваше да вземеш…..

По обяд, когато Станимир се събуди, сметна, че е сънувал поредния кошмар.