Всеки е избрал някакви правила в живота си за важни и се старае да ги следва. Говоря за добрите неща. Тези, които наистина си заслужават.

Катя имаше двама малки сина Кирил и Димитър. Разликата между тях бе около две години.

Тя се стараеше да бъде добра майка и правилно да възпита децата си.

– Не само с думи, – казваше си тя, – а и с живота си трябва да показвам на моите малчугани доброто.

Днес бе тежък ден за Катя. Тя бе имала неприятности на работното си място, където несправедливо бе обвинена за нещо, което не бе извършила.

Срещна я съседката и ѝ наговори куп клюки, които допринесоха не малко за усилване на напрежението в нея, което временно бе успяла да потуши.

Но това, което завари в къщи бе върхът на всичко.

Двамата ѝ сина бяха направили поредната си пакост. Домът ѝ приличаше на бойно поле, а героите се бяха скрили.

Катя не издържа и се развика:

– Какво сте направили? Къщата сте превърнали на кочина …..

Гневът и клокочеше и се изливаше с неимоверна сила.

Кога бяха влезли тя не ги усети. Очите ѝ святкаха, а устата и бълваше ругатни и ….

Малкият Димитър прегърна майка си и тихо каза:

– Мамо, практикувай това, което ни поучаваше.

Катя замръзна. Загуби опората на краката си и се строполи на близкия стол.

Когато само говорим, но не изпълняваме това, което сме приели за правилно, възпитанието на децата ни рухва.

Катя напълно осъзнаваше случилото си. Тя бе загубила привилегията да носи добрия образ, да дава пример.

Ние сме хора. Не сме съвършени, но има Един, който може да ни промени и да станем по-добри. Това е Исус Христос.

Нашето любящо послушание на Бога, ще ни помогне да отразим светлината на Божията истина и любов.

И където и да идем, можем да насочваме другите към Господа, като практикуваме това, което пропагандираме.

На баба Тони се роди внучка. Кръстиха я Ана. Това бе първото ѝ внуче.

Който видеше това малко момиченце се очароваше от него. То изпълваше сърцата на всички близки и познати с любов.

Баба Тони не млъкваше и на всички разказваше за своята прекрасна внучка:

– Да видите какво направи вчера …. бабина душичка.

– А как само се усмихва, не можеш да ѝ устоиш и ти се усмихнеш ….

– Гласчето ѝ е като на малко пиленце, което чурулика весело. На баба певицата …

Възрастна жена, а не млъкваше, все за Ането говореше.

Не планираше предварително какво ще каже за нея. Не вярваше, че може да притесни или обиди някого с разказите си за малката чаровница.

Ще каже някой:

– Може би ходи на уроци или чете дебели книги, за да знае как точно да представи внучката си.

Вие се шегувате.

На баба Тони и стигаше само да прегърне малката и да я притисне до гърдите си. Докосвайки малката нежна буза, сърцето ѝ се стопляше.

Така е, каквото изпълва сърцето ви, това ще излезе от устата ви.

Тогава защо правим толкова сложно това, да разкажем на някого за Исус?

Ако Той е изпълнил сърцата ни, какво ще излезе от устата ни?

За това нека говорим за Него и да не млъкваме.

Стела се се чудеше какво да прави с брат си Мони, който се суетеше над чинията със закуската си и не желаеше да я изяде.

Внезапно я осени интересно хрумване. Тя се наведе над момчето и попита:

– Виждал ли си на снимка хора, които нямат достатъчно храна.

Мони се оживи.

– Да, – произнесе категорично той. – В кабинета на татко ги видях, като разглеждах едно от списанията на масата.

– И? – попита предизвикателно Стела.

– Коремите им бяха подути. Усмихваха се, но в устата им липсваха зъби. На някои от тях косите им бяха оредели, – сподели впечатленията си малкият брат.

– Ако тези хора имаха храната, която на теб ти се предлага, дали щяха да упорстват, капризничат и да се противят да я изядат?

– Не, – смутено измънка Мони.

Той грабна лъжицата и въпреки нежеланието си, започна да се храни.

Майка им бе в стаята и бе чула убедителния пример на дъщеря си. Зарадва се. Мони макар да нямаше много желание опразни чинията си.

– Стела, – обърна се майката към дъщеря си, – мислила ли си по този въпрос? Как биха изглеждали духовно гладуващите хора?

След като малко помисли, Стела отговори:

– Навярно поведението им ще бъде под всякаква критика и отрицателно ще влияе на околните.

– И с какво се хранят духовно гладните? – попита майката.

Тя искаше да подтикне дъщеря си към размисъл.

– Божието Слово осигурява необходимата храна за духовен растеж, – смело заяви Стела. – Четейки Го всеки ден, ние получаваме духовната храна, от която се нуждаем.

Майката бе доволна от отговорите на дъщеря си.

– Словото ни помага да познаем по-добре Господа и така да станем хора, които да приличат на Сина Му, – добави тя.

Стела прегърна майка си и двете се засмяха.

Притеснени, объркани и незнаещи как да продължат нататък не бяха само един или двама, а много повече хора. Чуваха се различни мнения, но кое от тях решава проблемите на днешното време?

Малка група младежи седяха в близкия парк и обсъждаха злободневните смущения и ограничения.

– На насилието трябва да се отвърне с още по-голям тормоз и гнет, – горещеше се Вадим.

– Живей и остави ги да си живеят живота, – примирено добави Съби.

– Чуйте, – размаха ръце Силвия, – само любовта е отговорът.

– Всяка власт действа обикновено за собствена изгода, – усмихна се иронично Тодор.

– Тогава, – завъртя неспокойно глава Вадим, – когато силните управляват слабите, има ли шанс някакъв смислен мир?

– Нашият проблем е, че сме смутени. Сърцата ни треперят от страх и опасения, – разясни положението Съби.

– И какво? Мирът е невъзможен? – злорадо попита Тодор.

– Има един, Който ни дава Своя мир, не както света ни дава,- окрилена съобщи Силвия. – За това не бива да се смущаваме и да се страхуваме.

– И кой е той? – скочиха едновременно останалите.

– Исус Христос, Божият Син, Който понесе греховете ни кръста, – поясни Силвия. – Повярвайте в това, което е направил за вас и ще имате повече от мира в сърцата си ….

Повдигна се гълчава и спор между останалите.

– Глупости, – махна с ръка Вадим и си тръгна.

– Как можа да го измислиш? – присмя ѝ се Тодор и последва Вадим.

Остана само Съби, който смутено се обърна към смаяната Силвия:

– Ще ми разкажеш ли малко повече за Този Исус?

Още от сутринта всичко му вървеше наопаки. Изтърва автобуса, а другият щеше да дойде след половин час.

Закъсняваше.

Изведнъж до него изсвириха спирачки и спя кола.

– Вики, накъде? – попита го шофьора на колата.

– О, Радо, тъкмо на време идваш, – възкликна Виктор. – Закъснявам вече.

– Къде да те хвърля? – услужливо попита Радослав.

– Пред църквата.

Колата потегли.

Когато пристигнаха Виктор бързо благодари и ускори крачка към църквата.

Хвалението бе свършило.

Нямаше много места и Виктор се настани до едно малко момче. Леко се наведе и шеговито попита детето:

– Къде според теб се намира душата на човека?

Момчето се замисли и отговори:

– Предполагам в главата, защото всички разсъждения идват от мозъка.

След това то се усмихна и се поправи:

– Не, душата е в кръвта.

– Вярно, но в кой стих го пишеше? – почеса се по главата Виктор.

Пастирът започна да проповядва и двамата млъкнаха.