Борислав бе увесил нос и тъжно си мислеше:

– Защо трябва да уча. Някой ден могат да ми хрумнат и полезни идеи като тези, с които искат да ни пълнят главите в училище.

Дядо му го слушаше и недоволно поклати произнесе:

– Дали ще се появи такава идея в главата ти, няма значение, но всичко, което научиш може да ти бъде от полза.

– А ако се случи така, че това, което ми трябва не сме го изучавали по никой предмет, – Борислав предизвика дядо си.

– Възможно е, – повдигна вежди старецът, – но по-добре научи нещата, за да не се червиш после.

Един ден дядото повика внука си и го помоли:

– Ти си млад и силен, а аз вече не мога. Би ли ми помогнал да премахна бурените от градината?

– Разбира се, – с готовност се отзова Борислав.

Когато влезе в градината, ентусиазмът на нашит юнак секна.

Тук имаше толкова много растения, че главата ти да се замае. Някои от тях бяха цъфнали и изглеждаха прекрасно.

– Кои да скубя? – почеса се по главата Борислав.

Той не внимаваше много по време на уроците в училище. Тогава си казваше:

– За какво ми е да уча, например, ботаника? Ако ми трябват плодове или зеленчуци отивам в магазина и си ги купувам. Там има билки, подправки и всичко, от което се нуждае организма ми.

Да, но сега как ще се изправи пред дядо си, за да признае своето невежество?!.

И той реши:

– Ще оставям тази, която ми харесва, а другата, ще я скубя.

Така той остави безполезната трева, а другата оскуба.

Градината на дядо му преживя небивала катастрофа.

Времето застудя и хората се изпокриха по къщите. Повечето стояха край печките и се грееха.

Минчо и Боньо се бяха събрали в близкото кафене и разговаряха тихо. Двамата бяха музиканти. Учеха в консерваторията.

Обикновено предмет на техните обсъждания бе музиката. Те спореха и доказваха едно или друго.

– По време на паузите няма музика, – твърдеше Минчо.

– Но в нея се заражда нова такава, – провокира го Боньо.

– Добре, нали когато има пауза, прекъсваме? – подкрепи твърдението си Минчо.

– Но това не означава, че мелодията е завършена, – изрази несъгласието си Минчо.

– Е, да! Може да се каже и така, – съгласи се Боньо, – но аз нямах предвид това.

– Забележи и в живота ни, – започна настървено Минчо. – Понякога се появяват болести, провалят се плановете ни. Блъскаме се, но всичко е напразно. Така се създава паузите в химна на живота ни.

– И какво следва? – попита предизвикателно Боньо.

– Започваме да се оплакваме. Гласовете ни спират и нашата партия отстъпва от универсалния хор, постоянно издигащ се към Твореца, – обясни набързо Минчо.

– Съгласен съм, – поклати глава Боньо. – Музикантите също продължават да координират с ритъм, без да спират да броят. След това правилно улавят следващата нота сякаш няма прекъсване на мелодията.

– Ето виждаш ли?! – тържествуваше Минчо. – За това трябва да научим определения план на Бога, за да не се смущаваме от паузите в мелодията му.

– Не бива да ги пренебрегваме или изпускаме, – въздъхна примирено Боньо, – защото ще се изкриви мелодията и ще се наруши ритъма.

– Ако следваме Бога, Той сам ще следи за размера, – тържествено обяви Минчо.

– Създаването на музика е бавен и мъчителен процес, особено ако се отнася за мелодията на живота ни, – добави Боньо. – За това трябва да се вслушваме внимателно, както в мелодията, така и да внимаваме в паузите.

Минка бе много малка, но жадно поглъщаше всяка дума или звук. Така тя научи, че котката казва „мяу“, кучето – „бау“, враната – „га“, …

Един ден родителите ѝ я оставиха да гостува при дядо си и баба си.

Тук за Минка имаше много интересни животни и тя най-старателно запаметяваше, кое как вика.

Веднъж тя отиде с дядо си да пасе кравата. Цял ден гони пеперуди и мушици по поляната. Бе очарована от черните точки по червения гръб на калинката.

Лошото бе, че не можеше да разбере какви звуци издаваха тези страни същества.

На връщане дядо ѝ се спираше и бъбреше със свои приятели, а малкото момиченце подскачаше наоколо и откриваше още мълчалива малки животинки.

Когато почти стигнаха до портата, Минка радостно ускори крачка.

Дядо ѝ съвсем не бе очаквал това, спъна се в един корен и падна. Той хвана здраво повода на кравата и се опита да я спре. В същото време старецът правеше несполучливи опита да се изправи.

За да примами животното от устата му излизаше само:

– Му-му-у ….

Минка видя всичко, плесна с ръчички, изтича при баба си и започна да вика:

– Кава пада, кава пада ….

Притеснена баба ѝ притича да разбере, защо кравата е паднала.

Когато стигна портата, тя се успокои. Помогна на дядото да стане, а кравата бе отведена в обора.

Дълго време след това двамата старци се опитваха да обяснят на внучката си:

– Не кравата, дядо падна.

– Вика му-у-у, – упорстваше Минка.

– Дядо ти не е крава, – смееше се баба ѝ, – дори и да вика „Му-у-у“.

Природата особено очарова с красотата си след буря. Суровите планини с техните скали искрят след подобна стихия.

Така и героите в живота се раждат в разгара на бурите и носят раните и белезите, нанесени им в битките на живота.

Ежедневието на Спас, както и на много други хора не бе леко. Всеки малко или много е съпровождан от голяма скръб, горчиво разочарование или огромен провал. Положението на младия човек не бе по-различно.

Мъката на Спас на фона на общата болка изглеждаше незначителна, но за него тя растеше, закриваше всичко около него и ставаше непоносима.

Той седеше в стаята си потънала в нахлуващия мрак, идващ от края на деня и търсеше изход от положението си.

Спомни си думите на дядо си, които бе чувал, когато бе още малък:

– В бурите, човек се подготвя за нещо важно. Ако Бог има нужда от дъб, Той Го засажда там където бушуват бури и се изливат дъждове. В замяна на това влакната му стават по-силни и той придобива нова мощ.

– А когато Бог има нужда от човек? – попита Спас и се усмихна тъжно.

Нощта бе заела вече мястото на деня. Младият мъж въздъхна и се загледа през прозореца в безброй светлинки, разкъсващи тъмнината.

– Да, – каза си той, – животът на истинския мъж е суров, а пътя му е стръмен.

Изведнъж душата му запя: „Разчупи ме, събери ме, извай ме, напълни ме,……“

Негов приятел от детството Тихомир му бе казал веднъж:

– Виж всеки, които е постигнал много чрез таланта, с които е надарен, преди това много е страдал.

Спас бе разтърсен от бурите и ураганите случващи се в живота му.

Той бе уморен и съкрушен, но разбираше, че това няма да е все така и го очаква нещо много хубаво. Такова, за което дори не си е мислил или мечтал.

Районът бе хълмист. Той бе изпълнен със зеленина и множество храсти. По високите части се забелязваха гори от борове и смърч.

Като всеки район и този си имаше своите специфични особености. В него се срещаха много змии.

Анелия обичаше природата и често излизаше на разходка. Преди да тръгне, тя чуваше притеснения глас на майка си:

– Внимавай за змии.

Анелия се усмихваше и весело потегляше към зеленината и тишината, които я привличаха.

– Мама все се притеснява за мен, – каза си тя. – Когато научи, че сама съм убила змия, два дена притеснено приказваше само за това.

Девойката бе виждала и много убити змии на пътя си. Тя не се страхуваше от тези пълзящи твари.

Днес предстоеше да се случи нещо много интересно в живота ѝ.

Анелия спокойно си вървеше по пътеката и …. насмалко да настъпи виещо се кафеникаво влечуго. Тя замахна с тоягата, която държеше в ръце, преди змията да се обърне и да я атакува.

С първия удар успя да размаже главата ѝ, но тялото на влечугото все още се гърчеше. Това накара Анелия да отстъпи назад и само да наблюдава агонията на змията.

Слънцето вече залязваше. Внезапно змията затихна.

Девойката не се изплаши от случилото се, но мислите ѝ я върнаха към победения враг на човека – сатана.

– Да, главата му е смачкана, – каза си Анелия, – но докато се стремим към по-добро познаване на Бога, ние се сблъскваме с потрепващото тяло на тази старовременна змия. Един ден това тяло ще замре и няма да ни притеснява повече.

Успокоена и усмихната Анелия тръгна към дома си, а душата ѝ пееше: „Дяволе, ти си победен от Исус …“.